Скоро след това Терезе получи вест от Хамарбьо. Молеха я да отиде заедно с втория си син да види Старата Ане, която лежеше болна от известно време. Терезе отиде веднага.
В Хамарбьо я въведоха в стаята с огнището, където дотогава не беше влизала. Помещението нямаше прозорци и бе слабо осветено от пламъка на огнището. Във въздуха се носеше горчиво-кисел мирис на изгорели треви. Вратата се затвори след Терезе, която изпита известно безпокойство, когато се намери сама в тъмната стая. Чу дълбока дрезгава въздишка съвсем близо до себе си и едва не изтърва детето, което държеше в ръце. Очите й свикнаха с тъмнината и тя се огледа тревожно. В ъгъла, от другата страна на огнището, съзря старата Ане, която лежеше на едно късо легло според стария обичай. Очите й, в които се отразяваше пламъкът на огнището, светеха в тъмнината. Беше забрадена с добре изгладена кърпа. Изкривените й пръсти се бяха впили в леглото като ноктите на хищна птица, а устата й напомняше зашита цепнатина с много гънки. Носът й стърчеше като нож, а брадата й беше издадена като лунен рог.
— Добър ден, Ане — поздрави я все още доста изплашената Терезе и се приближи бавно до леглото. — Съобщиха ми, че искаш да ме видиш.
Ане пак въздъхна дълбоко, за да си поеме дъх и извика:
— Идва смъртта!
— Не, не говори така — рече Терезе и очите й се напълниха със сълзи.
— Когато човек не е годен вече за нищо, трябва да си върви! — отсече Ане и замълча.
— Но нали на Коледа се чувствахте много добре?
Не последва никакъв отговор. Ане беше приковала пламналия си поглед в малкия Даг.
— Дайте ми детето — заповяда тя със строгия си и студен глас, — и сложете дърва в огнището!
Изплашена и изненадана, Терезе подаде детето на Ане, която седеше в леглото със събрани под покривката от овчи кожи колене, хвърли няколко цепеници в огнището и седна до леглото. Ане държеше здраво бебето в костеливите си ръце като в клещи и с втренчени като на сокол очи внимателно се взираше в слабото създание. Детето също я гледаше с големите си сини очи и кротуваше. Огнището се разгоря и озари с червената си светлина Ане, чиято сянка се открои върху стената зад леглото в някаква фантастична форма, която наподобяваше странно животно: коленете на Ане и детето представляваха неговия гръб и задница, а тялото и главата на старата жена — неговата шия и глава. Уродливият звяр движеше шия и вдигаше глава според движението на пламъците, ту растеше, ту се смаляваше и сякаш надвисваше над тях като непреодолимо нещастие. Терезе наблюдаваше всичко това с ужас. И изведнъж подскочи, когато чу засилващия се глас на Ане, която продължаваше да се взира в детето, докато му говореше:
— Ти носиш здрава кръв… Другото ще умре… — Гласът й беше глух, а дишането съвсем слабо. Тя въздъхна дълбоко и продължи: — Ти ще живееш… и ония, които ще дойдат след теб… ще се изкачат много високо… докъдето може да стигне човек…
Сякаш черни птици излитаха от устата на Ане и се изгубваха в тъмнината отвъд нея. С полуотворена уста и втренчени очи Терезе слушаше тревожно наведена напред думите на умиращата, която шепнеше глухо и от време на време спираше, за да си поеме дъх:
— Кралят изпадна в безизходност, в голяма опасност… Рицарите му го напуснаха… Някои отидоха в непознати страни… и там станаха водачи… Други избягаха в горите на север… В Бьорндал дойде той сам, кралят — твоят пръв прадядо… и съгради там горе… свой дом. Но ония от Хамарбьо опожариха къщата му… Той и един от синовете му се спасиха от пламъците и студеното оръжие и се скриха в гората… След една година Хамарбьо изгоря до основи и всички негови жители загинаха… Друга къща бе построена на север… която и досега е там…
Терезе гледаше сянката на странния звяр върху стената. Тя не престана да се движи през цялото време. При последната дума Ане изправи гордо глава, после бавно се наведе и застина в надменната поза, която не я напускаше никога. От устата на Ане Хамарбьо не се чу вече звук.
Терезе извика, скочи и изтръгна детето от вкочанените ръце на старицата, която, дори и мъртва, сякаш желаеше да утвърди някакво свое законно владение.