Тя се върна бързо в Бьорндал и въздъхна облекчено, когато се намери между близките си. Противно на обичая, заповяда да запалят две големи свещи в крайната стая и стоя дълго пред тях, като не преставаше да се взира в Малкия Даг, като че ли се боеше да не му се случи нещо лошо. Но детето я гледаше спокойно, незасегнато от чувствата, които вълнуваха майка му.
Когато Даг влезе и я намери пред свещите, веднага разбра какво се бе случило и попита:
— Умря ли?
— Да — отговори Терезе, — но преди да умре, ми каза толкова странни неща, че забравих да й дам лекарството и френския коняк, които й занесох.
— Какви странни неща?
— О, още треперя от несвързаните й думи. Говори нещо за щастливото бъдеще на Малкия Даг, за някои, които щели да умрат, за кръв, за един крал и за неговите рицари…
Даг се усмихна, но в очите му нямаше радост.
— Ане никога не би говорила на жена за тези неща — рече той.
— Но тя говори заради Малкия Даг.
— Значи, останала е докрай вярна на себе си. Сегашните жени тя смяташе недостойни да слушат подобни разкази и въпреки че за теб имаше по-различно мнение, не е пожелала да промени обичая си и е говорила на детето, но за да чуеш ти.
Терезе се почувства горда, като чу това обяснение. Ане все бе намирала за нея по някоя блага дума, но никога не бе проявила към нея, както и към другите, приятелско чувство.
Бе изживяла живота си без чувства и нежности, но в последния си час бе оказала на Терезе най-голямата възможна почит, като я бе предпочела между всички други жени.
— Какво ти разказа? — попита Даг.
Терезе му повтори всички думи, които можа да си спомни, и Даг остана доволен, че Ане не бе казала нещо повече, защото знаеше, че тя се увлича, когато започне да разказва разни диви и кървави истории. Сега само той знаеше нейните стари легенди и разкази, които се отнасяха до най-отдалечени поколения, така че от него зависеше кое от тях да бъде отдадено на забрава и кое да продължи да се предава на бъдещите наследници на Бьорндал.
— Вярно ли е онова, което каза Ане за първия господар на Бьорндал? — попита Терезе, взряна внимателно в Даг.
Той отговори небрежно, че се разказват много неща за Бьорндал и че човек би се озадачил доста, ако приеме всичко за вярно. Но Терезе вярваше във всичко, което й харесваше, и още същата вечер си записа онова, което бе запомнила от думите на Ане.
Тя не проумя напълно предсказанието, което изрече умиращата за децата й: че Даг ще живее и че наследниците му ще се издигнат най-високо, а Туре ще умре. Но Даг обърна най-голямо внимание на тези думи на старата Хамарбьо. Някога тя беше предрекла неговото и на братята му бъдеще, което се сбъдна: той остана, а те умряха, без да оставят някого след себе си.
Може би заради това същата вечер той стоя дълго при леглото на първородния си син и през годините, които последваха, никога не прояви строгост, оставяше го да върши всичко на своя глава. Защото всъщност вярваше на Ане Хамарбьо много повече, отколкото беше готов да признае пред другите.
На погребението на Ане Хамарбьо дойдоха всички жители на Бьорндал. Ане беше строга и безмилостна, но бе присъствала почти при всички раждания в селото и бе стояла като здрава защитница на селяните срещу всяка болест и всяко зло. Почти никой не вярваше, че бе починала, и хората сякаш очакваха тя да се завърне всеки момент. Но с течение на времето разбраха, че тя няма да се върне никога и че няма да я видят вече, висока и тънка като кука, да се появява пред вратата на някоя къща, в която върлуват болест и отчаяние. Ане Хамарбьо си бе отишла завинаги и някакво мрачно чувство обзе селото и скоро се превърна в страх.
Терезе разсъждаваше много върху това и щом се случеше някой да се разболее, някоя жена да ражда, обземаше я чувството, че е наследила нещо от опита на Ане. Тя си беше водила записки за някои от нейните умения, а знаеше как се отглеждат деца от бележките на баба си и от други източници. Така тя започна да взима участие в живота на всеки дом в селото. Посещаваше болните, утешаваше близките на умрелите, носеше дрехи и храна, където имаше нужда и навсякъде успяваше да всее чувство на сигурност.
Даг ставаше все по-мълчалив с всеки изминат ден. Управляваше имението с твърда ръка, а когато имаше сеч в гората, изчезваше в продължение на дни. Друг път пътуваше до града, за да се грижи за парите — неговите собствени и тези на Терезе и Дортея. Влагаше ги на различни места, така че да се подсигури, ако някъде делата вземат неприятен обрат. Но имаше нюх да печели.