След смъртта на Дортея нещо ново се появи в душата на Стария Даг, което принуждаваше и него да прекарва често дълги безсънни нощи. И така, кредитор и длъжници будуваха нощем заради едно и също нещо — парите. Защото парите управляват неограничено света — както бедния, който не ги притежава, така и богатия, който е техен роб.
Да, думите на Дортея продължаваха да занимават Даг, но най-много той мислеше върху една от тях — последната, която бе произнесла: милост. Беше я изрекла почти шепнешком, но в тишината на нощта тя отекваше силно в ушите му и не му даваше покой. В него бушуваше вътрешна борба, която той се опитваше да заглуши, уверявайки себе си, че сега не е време да разсъждава за това.
Но Даг току-що се беше сдобил с богатството на госпожица Дортея и онова, което не бе желал да направи, докато тя бе жива, защото трябваха съгласието и подписът й, го стори след нейната смърт. Докато Дортея беше жива, състоянието й не бе част от неговия имот. Сега той го вложи в делата си. Така имотите и на двете сестри Холдер станаха част от богатството на Бьорндал. Делът на Дортея бе достатъчен да осигури добър живот на много хора. Но той се оказа и достатъчен, за да бъдат изтрити от съзнанието на Даг думите на Дортея и да бъде замъглена неговата съвест.
17
Капитан Клинге, който бе поживял хубаво и весело на младини, вече видимо старееше.
Подаграта и старите рани, получени в сражения на младини, го измъчваха много.
Прекалено много беше любител на алкохолните напитки, което се отрази зле на военната му кариера. Едва стигнал до чин капитан, въпреки своята интелигентност и способности, той беше принуден да подаде оставка и да излезе в пенсия.
Определиха му годишна пенсия от някаква нещастна сума талери, с които той беше принуден да живурка едва-едва.
Нае си стая в къщата на вдовицата Марен Йенс Скулеместер и по цял ден се разхождаше в нея напред и назад като животно в клетка.
Светът му изглеждаше досаден. Хората бяха неприветливи и мрачни — нямаше повече радости.
Нищо не му напомняше дните на неговата младост.
Не си даваше сметка, че по-скоро той се бе променил и че скуката й еднообразието произхождаха от състоянието на неговата душа.
Мнозина от приятелите му бяха вече покойници, а останалите не го посрещаха никак весело, когато отиваше да им иска по някой талер, за да не умре от глад.
Най-добрият му другар по оръжие и гуляи, Баре, този безумно смел навремето ездач, също не можеше да му помага: стигнал до чин майор, и той трябваше да се уволни, а имаше незначителни доходи, с които трябваше да живее.
Коледа наближаваше и бедният капитан Клинге бе изпаднал в небивала дотогава нищета.
Нямаше нито един талер, за да прекара коледните празници и на това отгоре строгата хазайка му бе заявила, че ако желае да бъде под покрив на Коледа, трябва да плати наема си.
Облечен в износената си дреха и с дебелия си бастун в ръка, Клинге заслиза по стълбището, което скърцаше под тежките му стъпки, за да направи всекидневната си разходка из улиците. Отчаян заради тъжната си участ, той си мислеше с горчивина, че най-доброто решение за него би било да си тегли куршума.
Да, положително щеше да стигне дотам, но въпреки греховете и слабостите си, Клинге продължаваше да бъде вярващ християнин и му се струваше, че би било срамно бягство да напусне преждевременно бойното поле, на което сам Бог го беше изпратил.
Тези тежки и безсмислени дни може би щяха да отминат. Не можеше да продължава така до безкрайност. Осенена от някаква висша милост, вдовицата може би щеше да го остави да прекара спокойно коледните празници.
Но как щеше да изкара без храна до далечния ден, в който ще получи пенсията си? Какво ще гори в печката? Забравил бе вкуса на тютюна сякаш отпреди цяла вечност, а питието му се струваше само далечен спомен едва ли не от детските години.
Леденият въздух смразяваше ушите и пълнеше очите му със сълзи. Готвеше се да ги избърши с ръкавицата си, когато едва не бе съборен на ъгъла на една улица от някакъв дяволски едър мъж, загърнат в кожух от вълчи кожи. Изправени един срещу друг, двамата мъже се изгледаха студено.
Един спомен от щастливите дни, когато гостуваше в хубавите замъци из страната, изплува в паметта на капитана. Той би познал между хиляди този висок човек с широки гърди и с тази особена стойка на главата! Но се обърна настрани с намерение да продължи пътя си, уверен, че другият няма да може да познае бедния дрипльо, който стоеше пред него.