— Клинге!
Капитанът спря и живо се обърна към лицето, което надничаше между вълчите кожи. Погледите им отново се срещнаха и те си стиснаха ръцете.
— Добре, че можахте да познаете стария човек — рече капитанът, смутен от учудването, което прочете в очите на другия, че го вижда в това окаяно състояние.
— Защо не? — отвърна Даг със съчувствие в строгия си поглед. — Как може да бъде забравен един толкова весел и забавен приятел?
Леденият вятър духаше в лицата им и Даг се обърна, за да се предпази. През ума му бързо минаха много мисли. На тази Коледа мястото на госпожица Дортея ще бъде празно в Бьорндал. Положително тя би била много доволна, ако то бъде заето от някой, който ще се почувства особено радостен от това. След нейната смърт в Бьорндал беше станало много тъжно. Да покани ли Клинге? Той се увери първо, че капитанът не е женен, че продължава да живее сам като стар бухал и след това му съобщи, че много съжалява, че ще трябва да пътува към дома си още на следващия ден, защото иначе би го помолил да го придружи и да му гостува за Коледа в Бьорндал.
— Да — отговори Клинге, — бих бил очарован… безкрайно доволен да видя пак вашето прекрасно имение…
— А може би ще успеете да привършите бързо още днес вашите неотложни работи и да тръгнете заедно с мен утре сутринта?
— Ще се опитам — отговори капитанът.
Всъщност той можеше да замине веднага, защото нищо, съвсем нищо не го задържаше в града.
На другия ден сутринта една шейна, теглена от черен кон, отвеждаше Клинге в Бьорндал, където щеше да прекара коледните празници. По време на това гостуване Даг имаше възможност да узнае в каква ужасна немотия живееше капитанът.
На дванадесетата вечер след Коледа двамата мъже седяха край огнището с пълни чаши с отлежало бренди и с добре натъпкани лули. Даг беше в най-добро разположение на духа. А Клинге все се готвеше да си тръгне и все отлагаше заминаването, но тази вечер трябваше най-после да съобщи, че си отива и тази мисъл помрачаваше доброто му настроение. Най-после се реши и рече, че на следващия ден трябва да си вземе сбогом.
— Ако ви е възможно да се откажете от другите си занимания — рече Даг, — ще ми бъде много драго да останете тук, за да ми помагате във воденето на моите документи и преписки. Така ще може да прекараме известно време заедно.
Клинге се изправи и заби поглед в огъня, без да отговори. Лицето му придоби съсредоточен вид и Даг за първи път го виждаше толкова сериозен. Навремето той беше горд войник и сега чувстваше как гордостта му се сломява. Клинге почти изхлипа, когато благодари на Даг за щедрото му предложение, за твърде щедрото му предложение — натърти той, — за да може един чужденец като него да го приеме. Даг не отговори веднага, за да имат време и двамата да размислят. След малко рече с твърд и решителен глас:
— Направете ми тази услуга, защото имам нужда от вас и за някои други неща. Виждате, че за своя полза ви правя това предложение.
Капитанът нямаше друг изход и затова прие без повече възражения. Двамата решиха, че той ще остане в Бьорндал за неопределено време. При тези условия Клинге се настани в дома на Даг.
Това решение удовлетворяваше Даг в три посоки: първо, той зачиташе паметта на Дортея, като изпълняваше препоръката й за милост към ближния, след това имаше действително нужда от секретар и трето, нравеше му се по този начин да прояви своето превъзходство, защото не всеки беше в състояние да подслони и да подчини един капитан, колкото и гладен да е той. В този случай той виждаше още един знак за могъществото на парите.
Минаха години.
През един пролетен ден след топлото време всичко отново замръзна. Терезе падна върху леда. Беше едра и тежка, затова се удари лошо. Оттогава краката й отказваха да й се подчиняват и лекарят, когото извикаха от града, се оказа безсилен да я излекува. Пострадал бе гръбначният стълб и така Терезе приключи принудително своя деен живот. Беше на легло дълго време, но не издържаше така и отново пожела да поеме ръководството на къщата.
Йорн Мангфолди й направи едно особено кресло на колела, с което можеше да бъде закарвана навсякъде.
Тя благославяше деня, когато Стине Крюсе влезе в Бьорндал, защото сега тя се бе нагърбила с нейната работа. Свикнала да тича из къщи от сутрин до вечер, бедната Терезе не можеше вече да помръдне. През по-голямата част на деня тя седеше в стаята, която се намираше в дъното на преддверието, или заповядваше да поставят креслото й до прозореца, откъдето можеше да наблюдава всичко, което ставаше в двора.