В началото се надяваше, че ще оздравее, но скоро се убеди, че ще остане така завинаги. Бог я бе наказал — мислеше тя, — задето се беше отдала така усърдно да трупа земни блага и беше мислила толкова малко за божествените и духовните неща. Сега имаше неограничено време, за да мисли за тях, и в нещастието си се поздравяваше, че това тежко напомняне й бе направено навреме, за да може да се поправи.
Тези мисли я занимаваха часове наред, но след това грижите, свързани с ежедневието, взимаха връх и тогава тя започваше да мисли за кухнята, за оборите, за всичко, с което се занимаваше така дейно преди. Стине изпълняваше заповедите й и през целия ден тичаше навсякъде, носеше нареждания на едни и други и се връщаше, за да й даде отчет за онова, което се правеше.
Не беше необходимо на Стине дълго време, за да се научи да гледа на всичко с очите на Терезе, да се вслушва като нея и да прави забележки със същия рязък глас. Умна и наблюдателна, тя успешно подражаваше на господарката си, възприела нейните строги и точни обноски. Когато се привършеше по-голямата част от всекидневната работа, тя се връщаше при господарката си, за да й прави компания и така дните й се запълваха изцяло. Терезе я учеше на още много неизвестни за нея неща.
В началото прислугата в имението трудно понасяше забележките и мъмренията на тази Стине Крюсе и често й се противеше. Но когато се видя, че младата жена следва заповедите на господарката и че изпълнява отлично нейната служба, полека-лека всички се примириха с новото положение.
Сега Стине носеше роклите на госпожица Дортея, които й бяха дали, и се различаваше от другите девойки и жени от прислугата не само с облеклото си, но и с начина си на говорене и с държанието си. Отначало на шега почнаха да я наричат госпожица Крюсе и с времето това име й остана.
Синовете на Бьорндал бяха станали високи и силни млади мъже.
Младия Даг прекарваше голямата част от времето си в гората. Там през есента и зимата надзираваше как секат и товарят дървения материал, а през лятото отиваше на лов отвъд чифлиците, далеч на изток и север, по върховете на планините.
Подобно на дедите си той убиваше най-опасните животни в горите — мечки, вълци, рисове, лисици, орли, бухали и елени.
Туре беше друг.
Имаше всички белези на своя красив, силен и благороден род, но не беше така мрачен, беше по-лекомислен и имаше особено влечение към удоволствията.
Много пъти баща му го бе предупреждавал да се пази от увлечения към жените, но въпреки съветите и мъмренията, с течение на годините Туре ставаше все по-напорист. Накрая жителите от околностите започнаха да твърдят, че още не се е родила девойка, която би устояла на съблазънта, която излъчваха очите на Туре. Тази негова слава, вместо да отблъсква жените, още повече ги привличаше и те се въртяха около него като пеперуди около пламък.
Изпратиха го в града, за да довърши образованието си, а може би и за да го отдалечат от момичетата в селото, но поведението му и там не беше по-различно и скоро му наредиха да се върне.
За него казваха: „Дали ще се намери такава девойка от градовете или селата, която не би изплакала всичките си сълзи за него?“
18
Построен беше нов път до Бьорндал и постепенно старият напълно запустя. Никой не минаваше вече по него, било пеша, било с каруца. С течение на времето легендите за Йомфрудал ставаха все по-многобройни и страховити, затова местните хора започнаха да се боят да минават по стария път.
На едни места огромни скали се издигаха до небето, а на други зееха страшни пропасти. Чуваха се крясъците на бухали и други нощни птици, които се криеха в пукнатините на скалите. Понякога, когато се топяха снеговете, разпукани от леда скали се свличаха с гръмотевичен шум чак в дъното на долината. Така тук се бяха натрупали огромни скали, които се бяха свличали през вековете. Между скалите бяха пораснали дървета и сред тяхната вълнуваща се зеленина те изглеждаха като островчета сред неспокойно море. Между камъните надничаха цветя и други растения, но над всичко се люлееше буйна папрат. Змии, гущери и какви ли не още влечуги се криеха между камъните, под гъстата растителност.
Човешко око не можеше да проникне в дълбоката пропаст, която дърветата закриваха напълно. Когато и да премине човек по тази част от стария път, до ушите му достигаше странен шум, идващ от дълбините на пропастта. Някои мислеха, че това е глухото бучене на подземен поток, но мнозина други знаеха много повече. Старите хора не можеха да говорят без страх за тази долина. Никой християнин, казваха те, вече не желае да минава по този път. Преди време се намерили неколцина смелчаци, които дръзнали да минат от там привечер, но не се върнали вече!