— Елизабет е зла! Дяволът ще я вземе дори жива!
Аделхайд сниши поверително глас, защото знаеше, че Лоренц се вслушва с особено внимание само тогава, когато му се говори шепнешком, което го караше да се съсредоточи. Каза му, че е видяла да препускат бясно по главния път добре гледани черни коне, от които се е изплашила много, и го попита знае ли откъде идват.
Лоренц я изслуша със зинала уста и й отговори също съвсем тихо, сякаш й поверяваше някоя страшна тайна, че те идват от онова имение на север, което носи името Бьорндал. И за да придаде по-голяма тайнственост на отговора си, повтори нещо, което му бяха казали, за да го изплашат:
— Там, на високото, има един капитан на име Клинге. Затворен е в тъмна и студена стая, без светлина и огън… Елизабет ми каза, че и мен ще ме изпратят да ме затворят там, ако нощем говоря високо в стаята си…
Аделхайд научи повече, отколкото очакваше.
Вестта за местонахождението на капитан Клинге тя щеше веднага да предаде на баща си, който много пъти се бе опитвал да разбере къде е изчезнал неговият стар приятел. Благодари на Лоренц, позволи му да й целуне ръка — навик от младини, за който той беше запазил спомен в помътеното си съзнание — и се отдалечи.
Мислеше за стария капитан и не можеше да проумее как така той се бе озовал горе в планината. По едно време се бе разчуло, че е кривнал от правия път. Може би пиянството? Баща й казваше, че с него се били отнесли безчовечно, с него — един доблестен офицер и безупречен другар. Защо биха затворили добрия човек в мрачното имение в горите на север?
При първия удобен случай Аделхайд извика баща си настрана и му разказа с тревога в гласа това, което бе научила за участта, сполетяла капитан Клинге. Майор Баре се възмути и заяви решително, че щом приятелят му е жив и се намира в околността, веднага ще отиде да изясни положението.
Когато майорът каза на полковника, че е научил за пребиваването на приятеля си в Бьорндал и че желае да го види, господарят на Боргланд се намръщи с видимо неодобрение относно намерението на госта си.
Не изказа гласно възраженията си, докато междувременно заповяда да впрегнат един файтон. За общо учудване Аделхайд се приготви да придружи баща си.
Елизабет кисело заяви, че нейната постъпка е съвсем неуместна, но тези думи не промениха решението й.
Така за втори път файтон на Боргланд се отправи на север към Бьорндал. Пътниците спряха в Хамарбьо, както правеха всички чужденци, майорът попита за пътя към имението Бьорндал и се увери, че капитан Клинге е там, преди да продължат нататък. Пътят, който водеше към имението, ставаше все по-стръмен и непривикналият кон се изкачваше бавно. Така Баре и Аделхайд имаха време да разглеждат околността по цялото продължение на пътя, както и стената, която го заграждаше. Тя беше каменна и цялата покрита с мъх, а зад нея се редуваха стари възлести дървета, които следваха на равни разстояния едно от друго.
Пристигнаха в един двор, оформен от грубо построени върху широки основи сгради и след това влязоха в друг двор, покрит с плочи, който беше по-голям от първия, но светнал от чистота. На някои места между плочите се показваше свежа трева и в средата се издигаше един тройно разклонен великански дъб, напомнящ на приказно чудовище.
От един съседен заслон излезе бдителната госпожица Крюсе, която посрещна гостите с известна сдържаност, когато разбра, че идват от Боргланд. Но когато пожелаха да видят капитан Клинге, госпожицата стана мила и приветлива.
В залата беше тъмно, защото завесите на прозорците бяха спуснати, а огънят в огнището светеше слабо. В царуващия полумрак едва можеше да се види нещо. Един висок мъж стана от пейката до огнището, приближи се до Баре и дъщеря му и се ръкува. В същото време капитан Клинге, който слизаше по стълбите, позна гостите, защото пламъците от огнището ясно осветяваха лицата им.
— Не, не мога да повярвам на очите си — извика той изненадано. — Баре, ти ли си, стари разбойнико? А до теб е прекрасната Аделхайд!
Клинге и Баре се прегърнаха сърдечно. Майорът се взираше внимателно в лицето на приятеля си, търсейки следи от затворническия му живот. Капитанът имаше здрав вид на изпечен от слънцето и брулен от ветровете човек и Баре се досети, че приказките на Лоренц са били бълнувания на луд. Аделхайд се бе отдръпнала към вратата, готова да излезе, но госпожица Крюсе се върна с два запалени свещника, които постави върху полицата на високата камина.