Гостите искаха да си тръгнат веднага, затова отклониха поканата да седнат. Но домакините настояха и те останаха. На масата бяха сложени стъклени чаши, напитки, лули и тютюн.
Баре вдигна смаяно вежди, когато допря устни до чашата си. Какво беше това божествено питие? Пи пак и разбра. Изненадата му беше голяма. Да попадне толкова дълбоко в горите на север и там да пие чудесен отлежал френски коняк! Пи още глътка и докато се радваше на сладостта й, загледа с удивление Стария Даг, който спокойно пушеше и гледаше как играят пламъците в огнището. Той едва сега можа да види ясно лицето му.
През цялото време на пребиваването им в Боргланд нито веднъж не беше ставало дума за имението на север и за неговите господари и майорът не можеше дори да допусне, че в мазетата на това горско имение се намират най-добрите питиета от мазето Холдер. Когато ги пренесоха в Бьорндал, те бяха на вече доста почтена възраст, а и прекараните тук години ги бяха подобрили още. Госпожица Крюсе се бе научила от господарката си да води подробен списък на наличните в мазето бутилки с напитки и понеже гостите идваха от Боргланд — това прословуто имение — сметна за необходимо да поднесе най-хубавите от тях.
Когато в чашите започне да играе златистото пламъче на хубавото питие, езиците бързо се развързват. Съвзел се вече от първоначалната изненада, Баре отново стана прословутият весел събеседник. Даг също се раздвижи, а старият капитан сияеше от удоволствие. Малко настрани, седнала в едно тежко дървено кресло с висок гръб, отрупано с възглавници и кожи, почиваше Аделхайд и не взимаше участие в разговора на мъжете. Бяха й поднесли чаша сладко вино, която тя постави върху широкото подлакътно облегало на креслото и продължи мълчаливо да наблюдава тримата събеседници. Може би скучаеше?
Аделхайд Баре не беше от онези девойки, които скучаят, когато не ги ухажват. Тя знаеше да се наслаждава на самотата. Седнала удобно в голямото кресло, на чието облегало чашата с вино отразяваше пламъците на огнището, тя с удоволствие наблюдаваше и мислеше. Без да може да преценява като баща си, тя все пак чувстваше синхрона, хармонията между това качествено старо вино и настроението и обстановката, които я заобикаляха. Тук цареше някакво особено благородство. Колко много се отличаваше то от онова, което беше виждала дотогава! Може би присъствието на стария човек придаваше тази особеност на приема или пък величествеността на голямата зала? Погледът й привикна с полутъмнината и тя различи върху дървената облицовка на една от стените един много стар, изящно изтъкан килим, чиито нежни цветове се съчетаваха чудесно. Вратата, през която бяха влезли, също беше особено хубава със своите изрязани в масивното дърво фигури и с изкусно изработените от ковано желязо резета. Аделхайд забелязваше всичко.
Вън беше започнал да духа вятър. Тя го чуваше да свири тъжно зад вратата и същевременно долавяше дълбокото съзвучие на една необятна песен. Там някъде пееше хор, съставен от всички гласове на гората. Песента му проникваше в цялото й същество и събуждаше непознати отзвуци. Какво спокойствие и каква пълна безопасност царуваха тук! Как близо се чувстваше до природата, попаднала сред един свят, за чието съществуване нямаше представа и чийто живот й се струваше по-съдържателен, по-възвишен и същевременно по-прост от живота, който познаваше!
Отвън се чуха стъпки, вратата се отвори рязко и на фона на настъпващия вечерен здрач се открои сянката на мъж. Вратата се затвори, но мъжът остана до нея със затворени очи поради светлината, с пушка в ръка, с изпокъсани дрехи и разрошени коси. Беше Младия Даг, който се прибираше от гората.
Той поздрави с кимване баща си и стария капитан. После, понеже видя край масата трето лице, което не познаваше, се приближи, за да се запознае. Капитан Клинге го представи на майор Баре и после на девойката. От отдалеченото си място близо до огнището Аделхайд отговори на поздрава на младия мъж със сдържано движение. Досега не беше срещала толкова необикновен човек. В първия момент, когато Даг се появи на вратата, тя едва не извика от страх, но когато го видя как се усмихва на мъжете около масата, веднага се успокои. Очарована от неговата хубава, открита усмивка, от неговото енергично и благородно лице, тя съвсем притихна в тъмния кът, за да може да го разгледа по-внимателно, без той да забележи това.
Даг взе едно кръгло столче и седна до огъня, като не преставаше да търка вкочанените си от студ ръце, докато се радваше на топлината, която постепенно отпускаше премръзналото му тяло. Предложиха му чаша коняк, която той изпи на един дъх. Едно старо куче, което бе лежало дотогава незабелязано в някой ъгъл, веднага отиде при него и започна да му се гали, като махаше с опашка, весело скимтеше, душеше и лижеше ръката, която го милваше.