Потънала в креслото, Аделхайд не сваляше поглед от Младия Даг. Никога не бе присъствала на подобно запознаване между възпитани хора. По карабината му отгатна, че се връща от гората, но в какво състояние, Боже мой! Дрехите му бяха захабени, изпокъсани и покрити с петна. Левият крачол на панталона му беше вдигнат до над коляното и под него се виждаше стара кожена гетра.
Даг се обърна, за да поиграе с кучето, и тогава девойката можа внимателно да разгледа лицето му, което беше потъмняло от слънцето и вятъра. По него се четяха воля и решителност, но чертите на лицето му бяха чисти и смекчени от нещо младежко и весело. Силата, която криеха мускулите на неговото едро и развито, но много стройно тяло, беше удивителна, а движенията му бяха гъвкави и ловки като на младо животно. Никога тя не бе срещала подобен мъж.
Въпреки безредието, в което се намираше облеклото му, Аделхайд не можеше да не забележи снежнобялата яка на ризата, която се открояваше върху мургавата му шия. Тя отмести поглед върху маншетите и се изплаши: около лявата му китка и нагоре до лакътя имаше превръзка, която беше подгизнала от кръв. Тя искаше да го попита какво му се е случило и все не се решаваше, но, докато го наблюдаваше как се смее чистосърдечно с детския си смях, набра смелост и попита:
— Да не сте се ранили в гората?
— О, не! — отговори той. — Това е дребна работа. Драскотина, която ми причини един орел.
— Орел? — попита изплашена Аделхайд. — Били сте се с орел?
— Не. Стрелях в него и той падна. Но не беше убит, а само ранен в крилото и когато се приближих, той се хвърли върху мен.
— И тогава го убихте? — полюбопитства тя тревожно.
— Да.
Майор Баре долови част от техния разговор и на свой ред се намеси:
— Орел? — учуди се и той. — Видели сте орел?
— Убил е орел — подчерта Аделхайд.
Щом разбра, че орелът е донесен тук, Баре поиска да го види и да чуе подробно как е бил убит, защото смяташе да съчини от този случай цяла ловджийска история, с която да забавлява приятели, когато се върне в града. Но Младия Даг отговори, че няма какво особено да се разказва за този незначителен лов.
В същата минута влезе госпожица Крюсе и поднесе нови питиета. Капитан Клинге й разпореди да донесе убития орел, за да го види майорът. Тя кимна с глава и излезе.
Аделхайд не можеше да откъсне поглед от окървавената превръзка на ръката на Младия Даг. Обзело я беше странно желание да прегледа и превърже тази рана. Но понеже разбираше, че Даг не намира раната за опасна, прецени, че е по-разумно да не се обажда.
Неизпитвани досега чувства започнаха да я вълнуват. Някакъв нов порив я обземаше против волята й и я тласкаше към нещо непознато и вълнуващо. Чувстваше, че я обхваща горещо желание да се влее в живота, който наблюдаваше тук и който беше толкова естествен, чист и изпълнен с простота и спокойствие. Оттук животът в града й изглеждаше далечен и чужд. Ясно си представяше кръга на своите познанства: изкуствено усмихнати лица, лицемерно доброжелателни жени, които зад гърба й злословеха пред други, престорени и преднамерени ласкателства на мъже, които помежду си се подиграваха с гордата й бедност. Тя познаваше много добре всички тези лицемери и техния пуст, скучен и несъстоятелен живот.
Чу се силен удар по вратата и в залата нахлу някакво странно същество. В първата минута не можеше да се разбере дали беше човек, животно или някой дявол. Беше дърводелецът Местерн, който бе заместил Йорн Мангфодци. Той се занимаваше с всякакви поправки в имението. Умееше също да препарира убити животни. Бяха му предали убития орел, за да направи, ако е възможно, нещо от него, защото понякога Местерн имаше чудесни хрумвания. И когато му съобщиха, че има гости в залата, които желаят да видят хищната птица, той я донесе. Направи няколко стъпки до средата на помещението, без да каже дума и застана с орела в ръце. Беше направил някакво приспособление, което можеше да поддържа крилете на птицата разперени и в този си вид, с изнесена напред глава и клюн, сякаш готов да разкъсва, орелът изглеждаше като жив.