Местерн, след като се порадва на впечатлението, което бе произвел, още веднъж разпери крилете на птицата и излезе от залата, в която проникна студен въздух отвън. Безразличен към демонстрацията на дърводелеца, Младия Даг, който остана седнал до огнището, сви вежди, но не се обърна.
Щом госпожица Крюсе съобщи, че вечерята е сложена, майорът и неговата дъщеря разбраха, че е време да си вървят и затова веднага станаха.
Извисяващите се пламъци в огнището и свещниците над него осветиха Аделхайд Баре, когато се сбогуваше при вратата. Младия Даг я загледа внимателно в лицето, а Стария Даг едва сега с учудване забеляза красотата на младата гостенка, която през цялото време бе седяла в сянката.
Настъпи пак зима със своите дълги нощи, снегове и ледове. Мъжете отидоха да работят в горите. Рано в зори и надвечер над колибите, скрити под големите дървета, се виждаха тънки стълбове синкав дим, излизащ от комините. Животът в Бьорндал продължаваше своя обичаен ход под върховното ръководство на Стария Даг. Както всяка година, бързите черни коне често препускаха по пътя, водещ към града.
21
Часовникът удари полунощ.
В салона на майор Баре госпожица Аделхайд седеше сама и бродираше. Беше се отпуснала на облегалката на креслото и бе оставила иглата и конеца. Тази вечер обичайната й надменност я бе напуснала. С наклонена настрани глава и полузатворени очи девойката мечтаеше.
Дванадесетте удара на часовника я извадиха от мечтите и един мил образ бавно се разсея. Аделхайд стана бързо и се приближи до огледалото. Само една свещ осветяваше стаята, но все пак лицето и гладката й шия се откроиха насреща като светъл портрет върху тъмен фон. Под дългите извити ресници очите й светеха в полумрака и извивките на устните й се очертаваха великолепно. Тя стоя дълго пред огледалото, задълбочена в ням разговор със себе си. Ето че бе изминал още един ден от нейната младост. Лека сянка на умора помрачи лицето й. Все същите мисли я измъчваха нощ и ден и не й позволяваха да спи.
Дали и тя щеше да има съдбата на майка си и на други жени от нейния род?
Съдбата на майка й… Аделхайд си спомни някои пропити с мъка думи, които майка й бе произнесла, когато издъхваше, стискайки ръката й в своята. С какво основание можеше да очаква по-добра участ от нейната? Майка й беше дъщеря на висш духовник от виден и богат род и все пак завърши своя живот бедна и изоставена. На какво можеше да се надява тя — презираната дъщеря на един потънал в дългове офицер от запаса? И все пак не можеше да се освободи от мисълта, че не е като другите момичета, че е по-хубава, по-умна, по-образована, и тогава започваше да мечтае за луди неща. Само защото й се яви случай да посети веднъж онова имение на север, ето че в суетната й душа се появи безумна надежда и, въпреки здравия разум, започна да мечтае за невъзможни неща, които само едно глупаво малко момиче може да си въобрази! Как да се освободи от тези безумни мисли?
Защо гората пя онази незабравима песен, когато тя седеше в голямата зала? Защо се бе появило у нея онова горещо желание да превърже ръката на Младия Даг? Защо си спомняше много по-ясно големия чист двор на онова имение и плътната сянка, която хвърляше върху него великанският дъб, отколкото парка около имението Боргланд, в който беше гостувала няколко седмици? Защо запази спомен и за най-незначителните неща — за мириса, който издаваха пъновете в огнището, и за шумоленето на вечерния вятър между дърветата в гората?
Не можеше да се вижда вече в огледалото. Очите й се бяха налели и една гореща сълза се плъзна по страната й. Обърна се живо, взе кърпичката и с решително движение избърса очите си и потисна мислите, които я измъчваха. Вдигна отново гордо глава и се помъчи да се съвземе.
Но тази вечер не успяваше да се справи с потока от мисли, който упорито се връщаше в руслото на мечтите й.
Досега тя си бе служила като с щит с всичко, което бе изпитала косвено или бе чула да се говори за нещастни женитби, за измами и изневери в любовта, за да се брани срещу пристъпа на всякакви чувства. Бе приемала любезностите и комплиментите на своите приятели в развлеченията като монета без стойност и се бе отнасяла с галантните млади мъже от своя кръг като с пионки в играта, която не й доставяше никаква радост. Двадесетгодишна, отпрати един от тях с жестока ирония. Неговите признания и протести й се струваха толкова празни и кухи! Последваха други, за които дори споменът й беше неприятен. Най-после се появи този богат четиридесетгодишен аптекар. Тогава Аделхайд понесе тежки думи от баща си, който й обясняваше, че парите са всичко в живота и че до гуша му е дошло от романтичните блянове на нейната глупава гордост. Той се бе забравил от гняв, когато тя повторно отказа на аптекаря, който по-късно поднови своето предложение, разчитайки, че гордостта й ще се пречупи пред немотията. Уви, ще се примири и ще се омъжи за него — така мислеше на моменти тогава — за да се спаси от глад и от участта на леля си Елеоноре. Не можа да го стори. И днес, когато навреме разумът й вземаше връх, стигаше до същата задънена улица.