Докато Стине наблюдаваше заминаването, на устните й се появи доволна усмивка. С такъв екипаж майорът и дъщеря му щяха да пътуват добре и да пристигнат бързо в Бьорндал.
Колкото денят напредваше, толкова в имението ставаха по-нетърпеливи. Стария Даг постоянно излизаше от къщи, за да види дали оттатък селото, по склоновете на Хамарбьо, не се е задала вече шейната.
— Може би са се отказали да дойдат заради големия студ? — казваше той на Клинге.
— А, не — отговаряше старият капитан, който криеше нетърпението си под престорено безразличие, — ако са решили да дойдат, нито дългият път, нито силният студ биха ги спрели.
Стария Даг се разхождаше напред и назад със свити вежди. Казваше, че ще съжалява най-много, ако майорът не дойде, защото няма да има с кого да играе на карти, а всъщност се тревожеше, че може би ще трябва да прекара празниците без гости. Коледа извикваше у него много тъжни спомени и щеше да му бъде непоносимо, ако останеше сам през празниците с мислите, които не го оставяха на мира денем и нощем. И колко щеше да бъде неприятно да отиде на църква без никакъв гост… Майор Баре и неговата дъщеря щяха да предизвикат истинско удивление, ако се появят заедно с него на коледната служба в църквата. Всичко това, а може би и друго нещо, го вълнуваше при мисълта, че Сивер може да се върне без гостите. Писмото, което получиха от майора не съдържаше особено ясно и решително обещание. Освен това през тези дни стана още по-студено. Скованият сняг скърцаше под краката и във въздуха се носеше гъста мъгла, през която слънцето изглеждаше като кървавочервена топка.
В Корсвол, в странноприемницата на пощенската станция, Сивер Бакпе бе посрещнат с почит, както беше обичай, когато там спираше някой от Бьорндал. Настанен до една отрупана с превъзходни гозби и питиета маса, той изглеждаше внушителен. За него този ден беше чудесен, защото бе пристигнал с пълни шепи пари, които му бе дал Стария Даг и които той пръскаше с великодушие и достойнство, не по-малки от тези на неговия господар.
След като хапна и пийна както трябва, Сивер се оттегли в една от стаите, за да си почине, докато пристигнат гостите, които чакаше.
Времето минаваше и започна да се свечерява. Стопанинът на странноприемницата не преставаше да снове до южния прозорец, за да види дали по пътя от юг не се задава някоя шейна. Студът беше изрисувал стъклата на прозорците с цветя така, че той трябваше да духа и стърже с нокът скрежа, за да може да погледне навън. Може би гражданите, които очакваше Сивер, бяха се отказали от пътуването заради студа? Ако не се появяха скоро, трябваше да събудят Сивер, тъй като той може би щеше да предпочете да се върне у дома, преди да се стъмни съвсем. Стопанинът пак отиде при прозореца, пак духа и стърга. Ледът ставаше все по-корав и мъчно се стържеше.
Това върху стъклото дали беше сянка от леда или кон, който се движеше по завоя на пътя?
Кон беше. Сега вече го виждаше много ясно. Шейната беше тясна и разнебитена, затова се люшкаше и друсаше. А конят беше стар и вече видимо уморен.
Беше късно след пладне, когато майор Баре и Аделхайд пристигнаха капнали от умора с пощата и влязоха в залата на Корсвол. Бяха премръзнали и гладни, а майорът беше и ядосан. През целия път не беше преставал да ругае коня, шейната и каруцаря, които им бяха дали в града, за да ги докарат тук, където трябваше да ги чака шейната от Бьорндал.
Техните дрехи и завивки бяха далеч недостатъчни, за да ги защитят от студа. И понеже и шейната не беше обзаведена с необходимите завивки, двамата пътници бяха почти замръзнали по пътя. Краката им бяха най-зле — въобще не ги чувстваха. Майорът продължаваше да ръмжи и ругае.
— Има ли тук някой от Бьорндал? — извика той.
Когато разбра, че отдавна ги чака шейна, че конят си е отпочинал добре и че е готов да тръгне обратно веднага, Баре бързо се успокои.
— Какво ще кажеш? — попита той дъщеря си. — Няма ли да бъде по-добре да тръгнем веднага? Скоро ще се стъмни.
Аделхайд се съгласи. Кръчмарят отиде да събуди Сивер. Чу се трополене по задното стълбище, а след малко и звънчетата на коня, който извеждаха от конюшнята. Майорът и Аделхайд се облякоха и излязоха на двора. Беше почти мрак, но Баре виждаше достатъчно добре, за да прецени веднага великолепния Бамсен и да се възхити от него, от хамута, от звънчетата и от чудесната шейна. Един от слугите едва удържаше юздата на черния жребец, който неспокойно скачаше и пръхтеше, нетърпелив да тръгне, докато Сивер се занимаваше с кожите и завивките.