Сивер беше здрав и едър мъж и в дебелата си кожена шуба и с високия кожен калпак изглеждаше в ледената мъгла като огромна мечка.
— Моля, госпожице, обуйте тези топли ботушки. А вие, господин майор, обуйте тия ботуши — предложи любезно Сивер.
Под тежестта на дебелите кожи и завивки Аделхайд едва не падна. Тя се настани в шейната и Сивер покри нея и баща й с още мечи кожи.
— Така е добре — рече Баре, доволен от грижите на Сивер, но нетърпелив да тръгне по-скоро.
— Ще побързаме, господин майор, че по тези северни пътища студът през зимните нощи е голям.
Сивер скочи на задната седалка. Бамсен излезе от двора и пое по открития път. Тежката и здрава шейна се плъзгаше без сътресения, гладко. Сега Баре и Аделхайд можеха да си починат след тръскането, което ги измъчи в старата пощенска шейна. Възхитен от съвършенството на шейната и от чудесния ход на коня, Баре отмести кожите от лицето си и се обърна към дъщеря си:
— Чудесно, нали?
Аделхайд кимна и се засмя весело. После се отпусна в затоплените кожи и се замисли. Тя се бе радвала толкова много заради това посещение в Бьорндал, но сега започна да я обхваща безпокойство. Как бе могла да си внуши, че младият Бьорндал ще се влюби в нея? Тази й надежда беше може би безумна мечта и тя щеше да се убеди в това като стигнат горе в имението. А може би той съвсем не беше такъв, какъвто тя желаеше да бъде и какъвто си го бе въобразила? Щеше да бъде жестоко, непоносимо разочарование, когато пристигне в Бьорндал и го види отново, да разбере, че всичко е било плод на нейното въображение, подведено от породилото се чувство при първата им среща.
Така говореше нейният разум, но сърцето й не споделяше тези мисли и вървеше по своя път — топло, нежно, тихо и… право, както красивият силен кон теглеше шейната.
Пътуваха с умерена бързина и звънчетата звънтяха тихо, като ромон на скрит под леда поток. По едно време Бамсен премина в галоп, звънчетата рязко усилиха своя звън и стреснатите пътници излязоха от обзелата ги дрямка. Сега шейната сякаш летеше. Аделхайд подаде глава изпод кожите и разгледа околността. Беше вече нощ, но светлините на къщите й показваха, че минава през място, което познаваше добре — през селото в равнината. Скоро отминаха църквата, къщата на свещеника. Пътят ту леко се издигаше, ту се спускаше и най-сетне пред очите им се изправи осветеният Боргланд. И двамата се загледаха нататък, но никой нищо не каза. Аделхайд се сгуши отново в топлите кожи. Сърцето й биеше развълнувано. Предчувстваше, че я очакват вълнения, които щяха да й донесат или щастие, или мъка, но каквото и да се случеше, това нощно пътуване в царството на съдбата щеше да си остане изключително преживяване.
Бамсен разтърси глава и звънчетата започнаха лудо да подскачат, изпращайки последен поздрав на селото в равнината. После шейната на Бьорндал потъна в гората.
В имението цареше мъчителна вечер.
В залата капитан Клинге се разхождаше, като държеше разтрепераните си ръце зад себе си. Седнал в едно кресло, Стария Даг наблюдаваше пламъците в огнището. Чувстваше се сам, нямаше никой близък около себе си. Държеше в ръце съдбата на много хора, но никога досега не бе преживявал така тежко самотата си. Тази вечер изпитваше силна необходимост да има край себе си, до себе си близки души. Чакаше с нетърпение да пристигнат гостите, които щяха да бъдат с него поне през празниците, но ето че и те не идваха. Госпожица Крюсе беше донесла малко бира, за да ги развлече, но питието остана непокътнато на масата. Капитанът стоя часове пред един от прозорците в новото крило с втренчен като на сокол поглед към Хамарбьо, докато нощният мрак покри селото. А Стария Даг не престана да излиза и влиза през целия ден. В продължение на часове никой не отвори уста да каже дори дума.
На вратата се появи госпожица Крюсе. Извести, че е чула откъм пътя звънчета на шейна и веднага пак излезе. Стария Даг не помръдна. Само сви устни и забеляза жлъчно, че Сивер няма да остане завинаги в Корсвол, така че съвсем естествено е да се прибира вече. След малко те също чуха звънчетата на Бамсен. Стори им се, че те звънят по-силно, някак живо и весело и си помислиха, че Сивер не би вдигал толкова шум, ако се връщаше сам. Най-после до тях достигна гласът на Сивер, след него гласът на госпожица Крюсе и най-после внушителният глас на майор Баре. Тогава Клинге се изправи развеселен, Даг стана и отвори външната врата. Нахлу студен въздух и почти веднага се появиха, съвсем скрити в кожите, майорът и Аделхайд.