Най-после тя изгаси свещите и стъпи боса върху меката кожа от рис, готова да си легне, но спря учудена, че вижда близо до себе си някакво странно сияние, което се открояваше върху стената. Взря се внимателно в светлото петно и забеляза, че там има разпятие — Спасителя на кръста — от което се излъчваше сиянието.
Трепна от радост, защото повярва, че с нея става някакво чудо, но скоро забеляза, че един лунен лъч, промъкнал се между леко дръпнатите завеси на прозореца, осветяваше слабо разпятието. Въпреки това чувството за нещо свръхестествено, което изпита, не я напусна и тя остана там, пред леглото, сякаш омагьосана, и дълго съзерцава пожълтялата слонова кост и златните букви.
Всяка вечер, от детството си още, тя шепнеше несъзнателно някаква молитва към един Бог, когото чувстваше много далеч от себе си и който никога не трогваше сърцето й. Тази вечер събра ръце и с голямо усърдие започна да шепне гореща молитва, отправена към разпятието в мрака, което, както й се струваше, отразяваше някаква висша светлина. Нейната молитва не беше първата, отправена към разпятието.
След като последната светлина в Бьорндал изгасна, нощта се спусна над небето и над света на хората.
24
Аделхайд седеше в голямото кресло до прозореца в Стаята на госпожицата и шиеше. Беше Бъдни вечер. Между сръчните й пръсти иглата бързо се забождаше в плата, но мислите й летяха още по-бързо. Мислеше за Младия Даг. Той не се бе появил през целия ден и никой нищо не й бе казал за него. Тя също не се осмели да попита. Къде можеше да бъде сега, на Бъдни вечер?
Вероятно бе отишъл при някоя, която обича. Тази мисъл я измъчваше не за пръв път днес. Сега подозренията й се струваха по-основателни. Изправи се и погледна през прозореца. Свечеряваше се.
Призори Даг беше сложил ските си, беше излязъл от двора и се беше насочил на север към горите. Бе чувствал непреодолимо желание да се озове отново в гората, да подиша чистия въздух на планините, за да сложи в ред мислите си и да анализира внимателно различните чувства, които го вълнуваха.
Сега вече той беше зрял мъж и в разцвета на силите си. Беше здрав като мечок, но лек и подвижен като сърна. Умът му беше също толкова развит, колкото и тялото му. Вече имаше установени разбирания за живота.
Предишната нощ, след вечерята с гостите, в душата му се бе появил смут. Също такъв смут беше почувствал и през есента, когато майор Баре и неговата дъщеря гостуваха за пръв път в Бьорндал. Тогава мисълта за красивата Аделхайд го държа неспокоен дълго време.
Вече беше виждал много момичета и млади жени в града, на приемите в Холдер или в самия Бьорндал, където, докато беше жива майка му, идваха много гости. Жените му се усмихваха и го гледаха многозначително, но той не им обръщаше никакво внимание. Смъртта на брат му за него бе едно предупреждение, което го държеше нащрек.
Дърветата тръпнеха и блъскаха клони под ударите на вятъра, който отвяваше задържалия се по тях сняг. Струваше му се, че някаква тиха песен долита откъм Утхайм…
Утхайм. Той ходеше често там, привличан от Боргхилд — дъщерята на стопанина. Тя имаше големи кротки очи, червени устни, които винаги се смееха, развити бедра и здрави крака. И сякаш цялата се разтреперваше, когато Даг сядаше край масата до нея и я заговаряше за разни неща. Той никога не й загатна нищо, нито си позволи някаква волност с нея. Но от известно време мислите му за Боргхилд взимаха странна насока.
Не по същия начин мислеше за Аделхайд. Никога нямаше да си позволи спрямо нея подобни мисли!… И все пак, когато биваше до нея, цялото му същество се изпълваше с радост, обземаше го трепетно удоволствие, когато чувстваше, че тя го гледа. Защо беше започнал да я смята за своя собственост? Аделхайд Баре и той — какво безумие… Можеше да се ръкува с нея, това го изискваше възпитанието, но никога нямаше да дръзне да се докосне по своя воля до ръката й. Боргхилд Утхайм, да, имаше свое място в мислите му, но Аделхайд? Тя стоеше встрани и високо от подобни помисли. Даг не можеше да си представи такъв момент, в който той би галил лицето й, шията й. А хубавите й очи не бяха студени. В гордия им поглед светеше голяма нежност и откритост, нямаше и следа от притворство.