Нито веднъж не се бе осмелил да я разгледа внимателно… Но тази вечер ще я гледа в силно осветената зала, ще й говори много, няма да мълчи, както снощи. Не беше много наясно какво точно ще й говори, но трябваше да намери, за да може пак да чуе топлия й и сладък глас. Ами ако в последния момент загуби смелост и не се реши да отвори уста? Или ако остане в гората и се върне в Бьорндал едва след като тя си замине? Да си замине?… При тази мисъл сърцето му се сви.
Даг вдигна глава. Защо се вълнува толкова много? Разбира се, Аделхайд щеше да си отиде след празниците, това беше сигурно! И трябваше да свикне с мисълта, че тя ще ходи на гости и другаде, ще посещава балове, където ще се среща с млади мъже, ще танцува с тях и ще бъде в прегръдките на всеки, който я покани. И скоро щеше да се омъжи за някой офицер или за човек от нейната среда.
Той погледна ръцете си, белязани от трудния живот в гората, от брадвата и триона, от тръните, от изгарянията и дима на огъня в колибите, от хищните птици и кръвта на животните, от барута на пушката му. Тези силни ръце, почернели и загрубели от слънцето и вятъра, няма да позволят друг да се докосне до нея!
В Даг имаше нещо от финеса на майка му. У него бе оставила следи също и неговата кротка и благородна леля Дортея. Но преди всичко в жилите му течеше бащината кръв и, както баща си и дедите си, той беше най-вече горски човек и ловец. Много добре разбираше селяните и знаеше да им говори. Но не знаеше нищо за един друг свят и от него се плашеше като диво сърненце.
С рязко движение на ските той се хвърли сред вихрушка сняг по наклона, който водеше за Утхайм. Синкав дим се издигаше над имението и вятърът му донесе неговия мирис. Ще влезе да види Боргхилд, след това пак ще се изкачи към върховете. Нямаше обичай да отсъства на Коледа от дома, но този път се чувстваше смутен и несигурен, затова реши да остане на спокойствие горе в гората.
В Утхайм помоли да му дадат да се нахрани, защото сутринта бе излязъл рано и не бе взел нищо за ядене. Боргхилд нареди веднага масата, както бе правила много пъти и по-рано. Баща й седна заедно с Даг. Двамата започнаха да се хранят и да си говорят за най-различни неща. Колко спокойно беше тук и как бързо изчезваше всяка умора сред този тих живот! Боргхилд беше хубава както винаги. Русите й, току-що измити коси бяха бухнали като коприна и големите й сини и кротки очи светеха от безкрайно щастие.
Тук, в Утхайм, със Стария Гундер и Боргхилд всичко беше ясно и точно. Нищо не смущаваше мисълта му. Така бе още от детството му и в това имение, който беше съставна част от тяхното имение, никой не му отнемаше дори най-малка частица от неговата сила. Не беше подчинен и унизен от притесненост и нерешителност. И въпреки всичко, не се чувстваше вече същият, не можеше да си възвърне по-раншното спокойствие. Дори тук погледът на Аделхайд Баре не го оставяше спокоен.
Когато Аделхайд бе въведена за коледната вечеря в голямата зала на сградата, която още наричаха „новото крило“, тя се учуди, когато я видя изпълнена с всички служещи в имението, които стояха прави и говореха тихо или мълчаха.
Огледа се внимателно около себе си и лицето й се измени, защото не видя Младия Даг.
Той отиде далече в гората, но когато започна да пада вечерният мрак, внезапно го обзе силно желание да се върне, да присъства на коледната вечеря, да се сближи с Аделхайд, която желаеше да види пак. Затова побърза да се прибере и когато влезе в залата, облечен в най-хубавите си дрехи, лицето му още гореше от свежата червенина поради бързината, с която се бе върнал.
Аделхайд грейна. Той се приближи до нея и двамата тръгнаха заедно към празничната трапеза.
През този ден, който й се бе сторил много дълъг, Аделхайд си обеща да не се отчайва и примирява, а да се бори за щастието си и ако Даг се появи на вечерята, да го посрещне с усмивка и топли думи. Сега чувстваше колко е трудно да изпълни тези свои обещания поради сдържаната и неподатлива природа, която имаше! Съсредоточеният израз на младия мъж, неговата горда осанка, походката му, каквато не бе виждала у други — всичко това я вледеняваше. Когато те бяха вече един срещу друг до масата, Даг я изгледа с въпросителен поглед. Но какво искаха да узнаят неговите очи, тя не можа да отгатне.
И Даг не се чувстваше по-свободен от нея. На връщане от гората тази вечер той се надяваше, желаеше даже, Аделхайд да го посрещне така, че да се почувства завинаги освободен от магията, която го омайваше все по-силно. Нека се покаже високомерна към него — нещо естествено за нейната природа, нека в погледа й да блесне студенина и тогава тя мигом щеше да бъде изтрита от паметта му.