Но не стана така.
Преди очите им да се срещнат, тя вървеше изправена като кралица, студена и горда, но когато го видя и той се приближи до нея, дългите й мигли потрепериха и сияеща усмивка озари лицето й. Колко прекрасна беше тя и колко кротки и нежни бяха очите й, когато го гледаха!
В Бьорндал имаше стар обичай всички хора, които живееха в имението, да вечерят заедно на Бъдни вечер. Преди време залата, в която се хранеха господарите, беше достатъчно голяма, за да побере всички слуги, но сега, когато в имението работеха и живееха толкова много хора, тази зала се оказа много тясна и от двадесет години Коледната вечеря се слагаше в голямата празнична зала на новото крило. Тя беше построена за подобни тържества във времето, когато стилът рококо беше на мода в северните страни. Имаше високи прозорци с бели завеси, а стените бяха украсени с фрески и големи огледала.
Креслата в залата бяха много на брой и красиво изработени. Някои от тях бяха от Холандия, други — от Англия, а останалите бяха изработени в Бьорндал от дърводелеца Йорн Мангфолди. Те бяха от различни епохи, затова бяха в различен стил, но всяко от тях беше посвоему красиво. Най-забележителните, осемнадесет на брой, имаха високи облегалки и бяха покрити с жълта кожа.
Тази вечер залата изглеждаше много тържествена. Полилеите не бяха запалени и залата се осветяваше от свещи в сребърни свещници, които бяха поставени на масата. В средата имаше един голям свещник от чисто сребро с три разклонения, които символизираха тримата източни мъдреци и пред него беше сложена Библията, от двете страни, на която бяха поставени две запалени свещи, като в църква.
Тържествеността на тази висока зала, която беше едва осветена от свещите на масата, и тишината, която пазеше множеството, направиха дълбоко впечатление на Аделхайд.
Напълниха чашите с бренди и бира и наредиха ястията на масата.
Стария Даг зачете Библията — както винаги, писанието за раждането на Спасителя. Всички наведоха глави и събраха ръце. Господарят на Бьорндал произнасяше думите на Светото писание бавно и тържествено. Тишината беше толкова голяма, че се чуваше пукането на пламъчетата на свещите, подухвани от течението. Смесени миризми от храна, восък и сапун, с който се бяха измини като за празник всички присъстващи, се носеха в залата.
Седнала до Младия Даг, Аделхайд го погледна бързо. Той също беше скръстил ръце и се беше навел напред, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Тържествеността на момента и непосредствената близост на любимия мъж я вълнуваха и очароваха дълбоко. Образите от Библията — овчарите, Витлеемската звезда, кошарата, яслите и влъхвите се занареждаха пред погледа й като в най-щастливите й детски години.
По-старите и по-отдавнашни обитатели на Бьорндал — а те бяха много — наблюдаваха Стария Даг с известно учудване. Гласът му звучеше странно и сякаш придаваше на думите особен смисъл. Накрая той затвори Библията бавно, тържествено и каза: „Амин“. Тогава столовете се приближиха още повече до масата и всички започнаха да вечерят.
Времената бяха усилни и тази година на малко места Коледните трапези щяха да бъдат богати. Но в Бьорндал нищо не се бе променило. Стария Даг бе действал така ловко, че недоимъкът, който се чувстваше в цялата страна, още не беше засегнал неговото имение и на коледната маса в Бьорндал царуваше изобилие.
След като бе поднесено на всички първото ядене, Стария Даг вдигна чашата си, стана и, като огледа присъстващите, започна:
— Тази вечер трябва да си спомним, че през цялата година Бог ни е закрилял и ни е дарявал щедро. Затова всеки от нас му дължи благодарност и възхвала.
След това Даг изказа благодарност към Бога, задето го бе запазил здрав и му бе дал възможност да види още веднъж събрани около себе си своите хора. Помоли се Божията милост да продължи да се излива над дома и над всички негови обитатели. Когато завърши словото си, даде знак и чашите бяха изпразнени.
Скоро гласовете се засилиха и голямата зала полека-лека се оживи. По стените наоколо се движеха сенките на ония, които сновяха из залата, за да сервират. В средата на помещението, над светлия венец от свещи, трептеше ослепително сияещ кръг. Вълнението беше овлажнило очите на някои от жените, които ги бършеха с кърпичките си или с опакото на ръцете си.
С наведена глава Аделхайд местеше поглед, увлечена да разглежда лицата на групите хора, насядали край огромната маса. Никога и през ум не й бе минавало, че един ден ще седи на една трапеза с хора от съвсем непознат за нея свят. Няколко години по-рано тя не би приела, защото това щеше да бъде нарушение на принципите, в които бе възпитана от безкомпромисната си баба. Но днес, обзета от желание за друг живот — по-прост, по-естествен, по-чист — за който имаше пред себе си изумителен пример, тя се чувстваше уютно тук.