До вратата имаше една група, съставена в по-голямата си част от бедни, бездомни, презрени и треперещи старци, които не сваляха очи от ястията и унищожаваха всичко, което им се даваше, сякаш се хранеха за последен път в живота си. Аделхайд наблюдаваше трогната тази гледка — страданието на тези хора беше прогонено, макар само за една вечер.
Около масата имаше мнозина стари служители на Бьорндал, които вече не можеха да работят, като Йорн Мангфолди, който беше много добър дърводелец и който сега, с отслабналите си очи и треперещи ръце, не беше годен за почти никаква работа. Тук беше също Местерн, който знаеше да прави толкова полезни неща, и други по-млади и по-силни, като Сивер, или още по-живите, пъргави и шумни слуги от конюшните, които, седнали сега около празничната маса, се държаха чинно. Тук бяха и горските работници начело с Мартин Хогер — най-силният дървосекач в този край, ковачът, млекарките, ратаите и слугините и още много други.
В един момент всички тези хора започнаха да стават от масата сред шум от разместени столове и многобройни стъпки. После всеки според положението си в йерархията на имението отиваше на свой ред при господаря Даг, ръкуваше се с него, благодарейки му за вечерята, и му пожелаваше щастлива Коледа. Тази година старецът се ръкува с тях с по-голямо внимание и сърдечност от друг път. После столовете бяха наредени до стените, масата бе раздигната и всеки се прибра вкъщи.
25
Майорът, капитанът, стария и младия Даг решиха да прекарат остатъка от вечерта в старата зала и госпожица Аделхайд отиде с тях. Тя не беше влизала досега в това помещение и остана изненадана, че в него всичко изглеждаше непокътнато след построяването на новото крило. Тук си стояха старите пейки и маси, старовремските дървени сандъци, тънките рогозки, почернялото огнище. Прозорците бяха със закрепени с олово стъкла, под тавана висяха окачени стари оръжия, ползваха се още оловните блюда, каменните делви, железните свещници.
Госпожица Крюсе донесе лично кафе и сладки върху сребърен поднос. Докато тя сервираше кафето и Клинге пълнеше лулите с тютюн, останалите се настаниха около масата до огнището. След кафето донесоха много силен грог, от който майорът пи умерено, за да не се изложи пред Стария Даг, който държеше на пълното благоприличие през коледните празници.
Младия Даг се приближи до Аделхайд, но не можеше да намери повод за разговор. Тя се опита да му помогне, като му заговори за вечерята, която я беше впечатлила много. Изрази възхищението си от нейната неподправеност, простота и тържественост. Но той едва отговори с няколко измъчени думи и пак замълча.
Стария Даг разбра, че младите се стесняват, затова се обърна към сина си:
— Ако леля ти Дортея беше жива, щеше да ни посвири коледни песни на пианото…
Младия Даг вдигна глава, откъсвайки се от неприятните мисли за своята неспособност да общува.
— Леля Дортея — повтори той и очите му се изпълниха с нежност, — о, да, тя винаги свиреше в такива вечери!
Клинге се обърна към двамата гости и попита дали Аделхайд не е наследила нещо от музикалната дарба на своята майка. Аделхайд първоначално се възпротиви, зачервена от свян, но Стария Даг настоя и тя трябваше да отиде при пианото.
Докосна с дългите си и изящни пръсти клавишите, изтръгна няколко акорда, след това импровизира, за да раздвижи пръстите си. После засвири старинни коледни песни, които не бяха звучали в Бьорндал от смъртта на Дортея насам. Даг си припомни някогашните щастливи вечери, които беше прекарвал тук със своето семейство.
Младия Даг, който беше втренчил поглед в огъня с подпрени на коленете лакти и с лице в дланите си, леко се изви на стола, за да може да вижда по-добре Аделхайд. Осветена от свещниците, поставени от двете страни на пианото, Аделхайд беше много красива с тъмнорусите си коси, позлатени от светлината, и със своите изящни ръце, които се плъзгаха по клавишите сякаш ги галеха.
— Аделхайд — обади се Баре, — попей малко, за да завършим вечерта.
Младия Даг не можеше да сведе поглед от Аделхайд и когато тя се поизправи, за да може по-удобно да пее, той почти спря да диша. Съпровождайки се с леки движения, тя постепенно се отпусна и запя с чистия си свеж глас, като произнасяше ясно и отчетливо, с оттенък на лека тъга, думите на старата песен. Когато свърши, затвори пианото и бавно се върна при другите.