Издигащите се хълмове имаха високи, почти отвесни скали, в чиято основа се блъскаха водите на пенлива река. Отдавна по скалите се бяха закрепили упорити храсталаци и тук-там сред тях криви дървета, които скриваха от поглед водите в подножието на стръмния бряг.
В деня, когато Тургайр Бьорндал замина да търси мечока, растителността около урвата гъмжеше както винаги от глухари, които се навираха в изтравничетата и кълвяха техните сини, червени и черни плодове.
Върху мъха ясно личаха прясно оставените дири от малките копита на диви кози.
Нависоко в избледнялото есенно небе се рееше с огромните си силни криле орел. Все още облистените клонки на дърветата и храстите блестяха в топло жълто на слънцето.
Дали шишарка падна?
Бързи като светкавица, глухарите шумно излетяха и се оттеглиха сред скалите в теснината, изчезвайки надалеч.
Дали беше счупен сух клон?
Върху изтравничето и мъха се появи ръбата сянка, която бавно се плъзна към камъните на върха на скалата, и после изникна огромната фигура на голямо, тъмно животно, клатушкащо се тежко. Това беше измършавял мечок, чиято източена напред глава подчертаваше дълга и проскубана вече шия. С полуотворена паст и с глухо ръмжене той душеше въздуха в посока към пропастта, където бучеше реката.
Тежките му лапи мачкаха изтравничето и мъха, върху който оставяха дълбоки следи.
Дали катеричка бе скочила от един клон на друг?
Мечокът рязко се изви назад, ослуша се и малките му светещи очи се загледаха по посока на шума.
Глъч… топуркане на бързо бягащи животни, дишащи насечено… и най-после в тишината изригна гръмък кучешки лай.
Старият, уморен и немощен мечок мигом се изправи на задните си лапи. Вече беше свиреп звяр, размахващ заплашително със своите лапи, готов да посрещне кучетата, които превъзхождаше с едрината си и с високо изправения си ръст. Кучетата лаеха неистово срещу него — ту се опитваха да нападнат, ту се отдръпваха — зли, яростни, озъбени. Междувременно лаят им се заглушаваше от дрезгавия рев, излизащ от огромната меча паст.
Едно от кучетата бе успяло да ухапе дълбоко задницата на мечока, но той светкавично го захапа със зъбите си и го захвърли високо във въздуха. Падна на земята с разкъсан корем и вътрешностите му се разпиляха по мъха. Останало сам срещу него, другото куче се поколеба известно време, но когато мечокът започна да отстъпва към върха на стръмния бряг, доби смелост и се хвърли напред.
Мечокът забави хода си, като не изпускаше от очи яростния си враг, така че всеки път, когато кучето го доближаваше опасно, той замахваше мощно с лапа. То успяваше да избегне удара и нападаше отново и отново.
Движейки се назад към върха на скалата, мечокът и кучето продължаваха своята ожесточена борба. Неочаквано и това куче полетя светкавично във въздуха, ала сега наблизо се чу изненадващ изстрел, който не го засегна, но го изненада и то падна в пропастта.
Мечокът бързо огледа всичко. Вече нямаше кучета. Дали бе настъпил краят на мъчителната битка? Не… Спомняше си много добре и един друг двубой, воден с такива кучета, който бе приключил с изстрел, раната, от който пареше още слабините му. Не, беше му добре известно, че опасността е все още наоколо… Бе съвсем наблизо, чакаше подходящ момент… човекът от север, от Бьорндал.
Мечокът пропълзя нависоко и се пъхна в един процеп на скалата и се спотаи там. Само огнените му очи святкаха, устремени към дънера на едно отсечено дърво — мястото, откъдето кучетата бяха излезли от гората.
Появи се човек. Не с вой и крясъци, както правеха на запад от селото, а тихо като рис върху клона на дърво или като лисица по някоя пътека, с изострени поглед, слух и обоняние.
Най-опасното животно на земята!
Откри изтърбушеното си куче и внимателно огледа мястото и дълбоките следи върху мъха, които бе оставил мечокът; със сигурност беше на прав път. Постоя дълго на мястото на схватката между мечока и кучетата, държейки готово в ръцете си дългото желязо, което произвеждаше оглушителния гръм и причиняваше смърт.
Тихо и много предпазливо, човекът се придвижи по оставената от мечока следа и се озова в подножието на скалата, където той се беше скрил.
Ужасната болка от ухапването на кучето измъчваше стария мечок. Беше се раздразнила и старата рана в слабините му. Обхвана го бяс. Какво искаше от него този човек, този убиец? Тласнато от страха и болката, освирепялото животно се изправи рязко и връхлетя върху човека, който се беше навел близо до полуотвесната скала и търсеше следи. С инстинкта на опитен ловец Тургайр Бьорндал предусети нападението на мига и светкавично отскочи назад, за да не бъде тласнат в пропастта, но при това рязко движение изпусна пушката си… и всичко беше изгубено…