Както по-рано тази вечер, Даг беше седнал в един ъгъл на залата. Тази вечер беше най-тъжната в живота му. Но той беше танцувал и пил толкова много, че му се виеше свят и всичко заобикалящо го му се виждаше някак отдалечено и нереално. Усещаше само една тъпа болка.
Защо Аделхайд го пренебрегна така? Нито веднъж не се приближи към него. Не престана да танцува с всички тези мъже, които я обгръщаха през талията и я завъртаха по лъскавия паркет… Всички те бяха офицери в парадни униформи, накичени със злато и ордени… Той беше длъжен да знае, че тя винаги ще се харесва на мъжете от това общество, в което беше израснала и че беше съвсем естествено и тя харесва тези мъже.
Елизабет фон Гал му изрази съчувствието си, задето беше останал сам, дори се държа особено любезно и мило с него. Но защо думите й му се сториха някак двусмислени, неясни?… За какво искаше да му намекне?…
Лицето му придоби решителен израз и той се изправи. По дяволите Елизабет и нейните медени приказки! По дяволите тези аристократи в униформи! Сега ще видят те какво значи да се танцува! И Даг тръгна с твърда крачка към балната зала.
— Последният валс! — чу, когато влезе.
И с бързи стъпки, гъвкав като хищник, който е избрал жертвата си, прекоси залата.
При първите звуци на валса младият лейтенант, който седеше наблизо и наблюдаваше Аделхайд, стана и попристегна колана си. След това пристъпи към нея и се поклони в знак на покана. Аделхайд се канеше да стане с въздишка на примирение, когато един висок и решителен глас съвсем близо до нея произнесе името й:
— Госпожице Баре!
Тя се сепна и се обърна.
— Ще танцувате ли с мен този танц, последен за тази вечер?
Беше Даг.
Госпожица Аделхайд мигом забрави за лейтенанта и като в сън стана и тръгна след Даг. Сърцето й биеше силно, погледът й сияеше, усети как мигом цялото й същество се изпълни с радост и щастие.
Пое нежно ръката й, направи няколко крачки заедно с нея, след това я обгърна здраво с другата си ръка и я понесе шеметно напред.
Колко вихрено звучеше музиката при този последен танц! И как всичко бе окъпано в светлини — при този последен танц…
Бамсен се носеше гордо в тръс, а шейната пееше по пътя. Селото в равнината се скри зад тях.
Очите на Аделхайд бяха широко отворени. Горските ели бягаха край тях, звездите трепкаха отгоре, а тя още танцуваше в мислите си — единствения танц, може би последния за нея на земята.
Щом дърветата в края на гората започнаха да оредяват и конят се заизкачва по последната стръмнина, след която щяха да пристигнат в имението, Аделхайд забеляза светлини в прозорците на Бьорндал. Наведе се тихо настрани, облегна главата си на рамото на Даг под грубия кожух и от очите й се зарониха едри сълзи. Без да се разтревожи и сякаш нищо особено не се бе случило, Даг събра поводите в лявата си ръка и с дясната прегърна девойката. Погледна я удивено, после дръпна кожената завивка, за да я завие по-добре. Друг на негово място щеше да се разтревожи и да я попита защо плаче, но Даг не умееше да чете в душата на жената. Беше свидетел на една мъка и нямаше какво да разпитва. Когато той сам биваше обхванат от някаква тъга, чувстваше я така настойчиво и жестоко в себе си, че не можеше да намери подходящите думи, с които да я изрази. Тогава какъв смисъл имаше да разпитва, щом не беше възможно да се отговори на подобни въпроси? Прегърна я, за да й покаже колко много й съчувства и че е готов да й помогне.
Доскоро Аделхайд изпитваше особена гордост при мисълта, че не се беше разплаквала от оскърбленията и жестокостите, които беше понасяла в живота си, но ето че за втори път през тези коледни празници плачеше!
Аделхайд спря да плаче, но остана притисната до Даг. Когато прекосяваха селото, очите й бяха още мокри, но от погледа й изчезна всякаква горчивина. Завладя я убеждението, че всичко, което става тази вечер е един хубав сън. Да, тя сънуваше, че е сама с Даг, притисната до него в една люлееща се под звездите шейна.