В имението пристигнаха привечер. Слънцето залязваше зад горите на запад. Природата се опиваше от мириса на цветята, който топлият ден беше засилил.
Пристигането на майора предизвика у болния капитан вълнение, което доизчерпи жизнените му сили. През същата нощ капитан Клинге почина.
Вестта за смъртта преустанови всяка работа в имението до погребението. Не се чуваше никакъв шум, никакво движение.
Младия Даг, който беше там първата вечер, изчезна до деня на погребението.
Двама далечни роднини на Клинге дойдоха да изпроводят тленните му останки. Във вътрешната стая беше сложен традиционният обяд, на който присъстваше и свещеник Дидрих. Около наредената маса креслата бяха поставени на голямо разстояние едно от друго. Стария Даг, майорът и свещеникът говориха един след друг за добродетелите на покойния. Даг говори със сериозен и твърд глас, а майорът — разчувстван и със затрогващи слова.
Всички коне на имението бяха впрегнати, за да отведат множеството в църква. Дошлите от Хамарбьо и от селото образуваха голямо шествие, което следваше останките на стария капитан.
На другия ден Баре съобщи, че той и дъщеря му ще се върнат в града заедно с роднините на покойния.
— Ще ви бъда много признателен — му рече Стария Даг, — ако останете в Бьорндал по-продължително време. Така ще ми помогнете да понеса първите дни на моята самота след смъртта на капитана.
За Баре това предложение дойде тъкмо навреме. Така той и Аделхайд щяха да прекарат няколко дни от лятото на чист въздух и щяха да спестят малко от оскъдните си средства. Не отговори веднага, за да си даде вид, че мисли. След това благодари на Даг и му каза, че ще остане и ще пише на един от другарите си от войската да свърши някои от неотложните му работи.
Настроил се с готовност за един по-продължителен престой в Бьорндал, майорът с удоволствие приемаше да се възползва от удобствата и удоволствията, които му предоставяше стопанинът на имението. Двамата с Даг се разхождаха по пътищата, през пасбищата и нивите до покрайнините на гората. И имаше какво да си говорят — за морала на хората, за новите нрави, за лов, за отглеждането на животните. Храната беше превъзходна, напитките идваха приятно охладени от зимника. В неделните вечери той се изкушаваше да си пийне повече, но без да прекрачва границата на благоразумието.
Дъщеря му живееше затворена в себе си и се движеше като насън. Както винаги държеше главата си гордо вдигната и се стараеше да се усмихва очарователно на всички и все пак изглеждаше бледа и невесела. Ако се случеше Младия Даг да се върне от горите и да вечеря заедно с тях, цялата се разтреперваше под неговия поглед.
Познаваше най-хубавите места на имението и обичаше да се разхожда из тях — в градината с рози, по пътеката сред посинелите от цвета на конопа ниви и в ливадите, които граничеха с гората. Имаше едно място, което през лятото беше като храм на зеленината. Там листата на брезите потрепваха над посребрените и блестящи като коприна дънери, а под тях меката трева беше осеяна с най-различни цветя. Аделхайд сядаше там и зарейваше поглед далеч над селото. Сама с мислите си, мечтаеше часове наред за най-голямото щастие в света: да живее с този, когото обича, да се радва на спокойствието, което ще й даде богатството след толкова години на недоимък, да изпитва радостта, че се намира начело на едно голямо и хубаво имение и да чувства около себе си обаянието, което щеше да й създаде това положение. „Един селяк“ — щяха да се опитват да злословят за Даг, но достатъчно щеше да бъде той да изправи високата си и гъвкава снага и да погледне със своя умен и решителен поглед, за да се изпарят веднага всички хули. Тогава щяха да разберат, че не се е продала за богатството му, а че е трябвало да го заобича, че не е могла да не го заобича, защото никоя жена не би могла да му устои.
Когато напускаше това вълшебно място, всичките й хубави мечти изчезваха и тя се примиряваше със съдбата си. От Коледа насам беше свикнала да мисли, че Бог я бе довел в Бьорндал и й бе показал царството, към което отдавна се стремеше нейната гордост, за да може след това да изпита най-дълбоко унижение, като стане съпруга на аптекаря, на който щеше да се продаде. Не можеше да се освободи от мисълта, че Бог я наказва за нейната и на нейния род надменност. Занапред щеше да живее само със спомени. Дните й щяха да се изнизват покрай нея един след друг. Рано или късно, всичко щеше да приключи.
Младия Даг пребиваваше повече време в гората, докато в имението се появяваше твърде рядко. От Коледа той носеше в себе си образа на Аделхайд, който го следваше навсякъде и не му носеше никакво спокойствие. Сред треската на лова през деня успяваше да я забрави, но когато вечер се довличаше смазан от умора в колиба или под скалист склон и запалеше огън, тя пак се появяваше в неговите пламъци, гордо стъпваща под кръстосаните мечове със своята зашеметяваща усмивка. И когато се установяваше под елите и заспиваше, тя идваше в сънищата му — висока и красива, с топла усмивка, очите й бяха невероятно умни, а вратът й — гордо изправен.