— Тя ще оцелее ли? — попитах аз.
— Навярно.
— За какво?
— През последните години имах пет подобни случая — каза Яфе. — Само една се опита втори път да сложи край на живота си. С газ. Тя умря. Две от останалите отново се омъжиха.
В следващата стая лежеше мъж, парализиран от дванадесет години. Беше с восъчно лице, рядка черна брада и твърде големи, кротки очи.
— Как е? — попита го Яфе.
Човекът отговори с неопределено движение. Сетне посочи към прозореца.
— Погледнете небето! Иде дъжд, усещам го. — Той се засмя. — Когато вали, по-добре се спи.
Пред него върху завивката имаше кожен шах с фигури, които можеха да се закрепват. Струпани бяха още куп вестници и няколко книги.
Продължихме обиколката. Видях млада жена с ужасени очи и сини устни, разкъсани при тежко раждане; недъгаво дете с изкривени тънки крака и огромна глава; мъж без стомах; старица, която приличаше на сова и плачеше, че близките й не се грижели за нея; за тях тя умирала много бавно; сляпа, която вярваше, че отново ще прогледне; сифилитично дете с кървав обрив и баща му, който седеше на неговото легло; една жена, на която сутринта бяха отрязали и втората гърда; друга, изкривена от ставен ревматизъм; трета, на която бяха извадили яйчниците; работник с премазани бъбреци. Тъй се редеше от стая в стая, от стая в стая, все същото — стенещи, конвулсивно свити тела, застинали, почти угаснали образи, едно кълбо, един, сякаш безкраен низ от страдания, страх, примирение, болка, отчаяние, надежда, злочестина; и всеки път, щом вратата се затвореше, в коридора изведнъж ни обливаше розовият светлик на неземната вечер, след ужаса на стаите-килии се появяваше отново и отново нежният облак от мек, сивозлатист зрак, за който човек не можеше да каже дали излъчва страховит присмех, или свръхчовешка утеха.
Пред входа на операционната зала Яфе се спря. През матовите стъкла на вратата проникваше ярка светлина. Две милосърдни сестри вкараха ниска количка. Една жена лежеше на нея. Срещнах погледа й. Тя изобщо не ме виждаше. Гледаше някъде, в необхватна далнина. Но аз се сепнах от тези очи, толкова смелост и самообладание, и спокойствие имаше в тях.
Изведнъж по лицето на Яфе пролича умора.
— Не зная дали беше правилно — каза той, — но не би имало смисъл да ви успокоявам с думи. Нямаше да ми вярвате. Сега видяхте, че много от тези хора са по-тежко болни от Пат Холман. Някои от тях вече нямат нищо друго освен една надежда. Но повечето превъзмогват болестта. Оздравяват. Ето какво исках да ви покажа.
Кимнах.
— Правилно беше.
— Преди девет години почина жена ми. Беше на двадесет и пет години. Никога не бе боледувала. Грип.
Яфе помълча един момент.
— Разбирате защо ви го казвам? — Отново кимнах. — Нищо не се знае предварително. Смъртно болният може да надживее здравия. Животът е странно нещо. — Сега лицето му беше много набръчкано. Приближи се една сестра и му пошепна няколко думи. Той изопна рамене й, кимвайки с глава, посочи към операционната зала. — Вече трябва да влизам. Ако имате грижи, не го показвайте пред Пат. Това е най-важното. Бихте ли могли?
— Да — обещах аз.
Той ми подаде ръка и заедно със сестрата бързо влезе през стъклената врата във варнобяло осветената зала.
Бавно слязох по многото стъпала. Колкото по-надолу се спусках, толкова по-тъмно ставаше, а на първия етаж вече горяха електрическите лампи. Когато излязох на улицата, видях как откъм хоризонта още веднъж полъхна розов здрач, като че ли бе тласнат от нечие дълбоко дихание. Но веднага след това угасна и посивя.
Седях известно време в колата и се взирах пред себе си. После се съвзех и потеглих обратно към работилницата. Кьостер ме чакаше пред вратата. Спрях колата в двора и слязох.
— Ти знаеше ли? — попитах го аз.
— Да, но Яфе искаше сам да ти го каже. Кимнах.
Кьостер ме изгледа.
— Ото — подхванах аз, — не съм дете и зная, че още нищо не е изгубено. Но все пак може би ще ми бъде трудно тази вечер, когато остана сам с Пат, да не се издам. Утре няма. Дотогава ще го преодолея. Искаш ли днес да отидем някъде всички заедно?
— Разбира се, Роби. Аз мислих вече за това и казах на Готфрид.
— Тогава дай ми Карл още веднъж. Първо ще се върна вкъщи и ще взема Пат, а по-късно, след един час, и вас.
— Добре.
Потеглих. На „Николай щрасе“ се сетих, че бях забравил кучето. Обърнах и потеглих обратно, за да го взема.
В магазина не светеше, но вратата бе отворена. Антон седеше в дъното на помещението върху походно легло. В ръката си държеше бутилка.
— Густав ме напои — каза той; миришеше като цяла спиртоварна. Териерът скочи срещу мене, подуши ме и лизна ръката ми. Очите му проблясваха със зелени отсенки в косата светлина, която падаше откъм улицата. Антон се изправи. Олюляваше се и неочаквано заплака. — Кученцето ми, и ти си отиваш, всичко си отива, Тилда умря, Мина си отиде, кажете ми защо всъщност живеят още такива като мене?