Само това ми липсваше: малката, безутешна електрическа крушка, която той едва сега запали, тихото шумолене на костенурките и птичките и дребният подпухнал човек в този магазин.
— Богатите, те знаят защо… но кажете ми защо изобщо живее нашего брата? Защо живеем ние, клетите пинчери, господине? — Маймуната нададе жалостив вик и като бясна заскача насам-натам по своята пръчка. Уголемена, сянката й се мяташе заедно с нея по стената. — Коко — хълцаше дребният човек, който бе седял и пил сам в тъмнината, — единствен мой, ела! Той протегна ръката си с бутилката. Маймуната я улови.
— Ще съсипете животното, ако му давате да пие — казах аз.
— И така да е, господине — заекна той. — Няколко години повече или по-малко във веригата е все едно… все едно, господине…
Взех кучето, което топло се притискаше о мен, и излязох. Гъвкаво, с дълги меки движения, то пристъпваше редом, докато вървяхме към колата.
Стигнал у дома, предпазливо се заизкачвах нагоре, водейки кучето на каишка. В коридора спрях и се погледнах в огледалото. Лицето ми беше както обикновено. Почуках на вратата на Пат, открехнах я леко и пуснах кучето в стаята.
Останах в коридора, държах каишката и чаках. Но ненадейно вместо гласа на Пат чух баса на госпожа Залевски.
— Боже господи!
Въздъхнах и надзърнах вътре. Страхувах се само от първата минута, в която щях да бъда сам с Пат. Сега всичко беше лесно; госпожа Залевски беше предпазен буфер, на нея човек можеше да разчита. Величествено, като на трон, тя бе седнала пред масата, на която имаше чаша кафе и колода карти, разстлани в мистичен ред. Пат се бе сгушила до нея с грейнали очи и слушаше да й предсказва бъдещето.
— Добър вечер — казах аз, изведнъж много радостно.
— Ето го да иде — отвърна госпожа Залевски с достойнство. — От къс път по вечерно време заедно с един черноок господин над къщата.
Кучето се изскубна и между краката ми се втурна с лай в стаята.
— Боже мой! — извика Пат. — Но това е ирландски териер!
— Моите почитания! — казах. — До преди няколко часа не знаех това.
Тя се сведе над кучето и то буйно скочи към нея.
— Как се казва, Роби?
— Нямам представа. Вероятно Коняк или Уиски, или нещо подобно, според вкуса на последния му собственик.
— На нас ли принадлежи?
— Доколкото едно живо същество може да принадлежи на друго, да.
Пат се бе задъхала от радост.
— Ще го наречем Били, Роби! Като момиче майка ми имала такова куче. Често ми разказваше за него. То също се наричало Били!
— Тогава изборът ми е много добър — казах аз.
— Научено ли е да не мърси в стаята? — попита госпожа Залевски.
— Има родословно дърво като на княз — отвърнах аз. — А князете не мърсят в стаята.
— Когато са малки, да. На каква възраст е?
— Осем месеца. Равняват се на шестнадесет години за хората.
— Трябва само да бъде изкъпано, това е всичко.
Пат стана и прегърна госпожа Залевски. Гледах я изумен.
— Винаги съм желала да имам куче — каза тя. Нали можем да го задържим? Нали нямате нищо против?
За пръв път, откакто я познавах, мама Залевски беше смутена.
— Е, добре, от мен да мине — отвърна тя. — И картите го показваха. Изненада в къщи чрез един господин.
— Показваха ли и това, че тази вечер ще излезем? — попитах аз.
Пат се засмя.
— Дотам още не бяхме стигнали, Роби. Бяхме стигнали само до тебе.
Госпожа Залевски стана и събра картите си.
— На картите човек може да вярва и да не вярва или пък да ги приема наопаки като Залевски. На него всякога девятка пика се явяваше като предвестник на беда над стихията на течащото. Затова мислеше, че трябва да се пази от вода. А трябваше от ракия й пилзенска бира.
— Пат — казах аз, след като госпожа Залевски си излезе, и я прегърнах силно, — чудесно е да се върна в къщи и да те намеря тук. За мен винаги е изненада. Винаги, когато изкачвам последните стъпала на стълбището и отключвам вратата, сърцето ми се разтуптява; сякаш това не може да бъде истина.
Тя ме погледна усмихната. Почти никога не отговаряше, като й кажех нещо подобно. Не бих могъл да си представя и трудно бих го понесъл, ако тя ми отговореше по сходен начин; намирах, че една жена не бива да казва на мъжа, че го обича. Само очите на Пат ставаха лъчезарни, щастливи и с това тя изразяваше повече, отколкото с поток от думи.