Държах я в обятията си, чувствувах топлината на нейната кожа и лекото ухание на косата й, държах я и вече нямаше нищо извън нея, тъмнината се отдръпваше назад, Пат беше тук, живееше, дишаше и нищо не бе изгубено.
— Наистина ли ще излезем, Роби? — попита тя близо до лицето ми.
— Дори всички заедно — отвърнах аз. — Кьостер и Ленц също. Карл вече е пред вратата.
— А Били?
— Естествено и Били ще дойде с нас. Какво бихме правили иначе с остатъците от вечерята? Или си вечеряла вече?
— Не, още не. Чаках те.
— Но ти не бива да ме чакаш. Никога. Страшно е да чакаш нещо.
Тя поклати глава.
— Ти не разбираш това, Роби. Страшно е само да нямаш нищо, което би могъл да очакваш.
Пат запали лампата пред огледалото.
— Но сега трябва да се обличам, иначе няма да успея. Ти също ли ще се преоблечеш?
— По-късно — отвърнах аз. — Нека остана още малко тук.
Повиках кучето при себе си и се настаних в креслото до прозореца. Обичах да седя така кротко и да гледам как Пат се облича. Никога не усещах по-силно тайната на вечно непознатото у жената, отколкото при това тихо движение насам-натам пред огледалото, замислено вглеждане и дълбоко потъване в себе си, при това плъзгане назад към подсъзнателното, към усета на пола. Не бих приел, че една жена може да се облича, като бъбри и се смее; ако пък го прави, тогава й липсва тайнствеността и неразгадаемото вълшебство на вечно неуловимото. Обичах у Пат нейните меки и гъвкави движения пред огледалото; чудесно беше да гледаш как тя посяга към косата си или как внимателно и предпазливо тегли към слепоочията, сякаш беше стрела, молива за вежди. Тогава у нея се появяваше нещо от кошутата или тънката пантера, а също и от амазонката, преди встъпване в бой. Тя забравяше всичко наоколо, лицето й ставаше сериозно и съсредоточено, стоеше внимателно и спокойно пред огледалото и докато се приближаваше плътно към него, се създаваше впечатлението, че това не е огледален образ, а от сумрака на действителността и хилядолетията са изплували две жени с прастар, мъдър поглед, и се взират в очите си смело и изпитателно.
През отворения прозорец откъм гробището в стаята долиташе свежият лъх на вечерта. Седях там притихнал, но нищо не бях забравил от следобеда, разбирах всичко много точно, а погледнех ли към Пат, усещах как тегнещата печал, която беше заседнала като камък в душата ми, се обливаше от една стихийна надежда, как се преобразяваше и странно се примесваше с нея, как преливаха едно в друго скръбта, надеждата, вятърът, вечерта и красивото момиче между осветените огледала и лампи; дори за момент неочаквано имах странното усещане, че това действително и в някакъв чудно дълбок смисъл е животът, а може би дори и щастието: любов с толкова много тъга, страх и мълком стаено прозрение.
XIX
Чаках, спрял на пиацата. Появи се Густав със своята кола и застана зад мене.
— Какво прави кучето, Роберт? — попита ме той.
— О, чувствува се чудесно.
— А ти?
Зле настроен, махнах с ръка.
— Бих се чувствувал чудесно, ако печелех повече. Представи си, днес имам всичко на всичко два курса от по петдесет пфенига!
Той кимна.
— Все по-зле върви. Какво ли още има да ни дойде до главата!
— А тъкмо сега е необходимо да печеля пари! — казах аз. — Тъкмо сега! Много пари!
Густав се почеса по брадичката.
— Много пари! — после ме измери с поглед. — Реално от никъде не можем да нагребем грошове, Роберт. Единствено чрез спекула. Какво би казал за тотализатора? Днес има надбягвания. Знам едно първокласно бюро. Неотдавна заложих на Аида и спечелих двадесет и осем пъти повече от залога си.
— Каквото и да е, все ми е едно. Главното е да има някакъв изглед.
— Опитвал ли си някога?
— Не.
— Тогава ти имаш чиста ръка! Това обещава нещо. — Той погледна часовника си. — Хайде! Да идем ли? Ще стигнем точно навреме.
— Добре. — След случая с кучето изпитвах голямо доверие към Густав.
Бюрото, където приемаха залозите, се намираше в доста голямо помещение. Вдясно бе отделена будка за цигари, вляво беше тотализаторът. Цялата витрина бе отрупана със зелени и розови спортни вестници и с написани на пишеща машина съобщения за надбягвания. Покрай едната стена имаше дълъг пулт за писане с няколко мастилници. Зад него безспир сновяха трима мъже. Единият крещеше по телефона, другият тичаше насам-натам с бележки в ръка, а третият, тикнал чак на тила своето бомбе, местеше между зъбите си дебела, черна, раздъвкана бразилска пура; беше без палто, със запретнати ръкави, стърчеше зад едно от писалищата и вписваше залаганията. Ризата му бе в най-наситения виолетов цвят.