За мое учудване в бюрото цареше голямо оживление. Виждаха се предимно незначителни хора: занаятчии, работници, дребни чиновници, няколко проститутки и сутеньори. Още на вратата ни спря мъж с мръсни сиви гамаши, сиво бомбе и оръфан сив редингот.
— Фон Билинг. Ще залагат ли господата. От сигурно по-сигурно!
— На луната! — отвърна Густав, на чието лице тук в бюрото изведнъж се появи съвсем друг израз.
— Само петдесет пфенига — настояваше Билинг. Познавам треньорите лично. От по-рано — добави той в отговор на един мой поглед.
Густав вече изучаваше списъците на участниците в надбягванията.
— Кога ще излезе Отьой? — извика той, обърнат към чиновниците.
— В пет часа — изкряка един служащ.
— Филомена, чудесна кранта! — изръмжа Густав. — Държавен кон с тежка походка. — От вълнение той вече се обливаше в пот.
— Кой е следващият? — попита той.
— Хопегартен — подхвърли някой до него.
Густав отново се задълбочи в списъците.
— За начало всеки от нас ще заложи по две марки за Тристан, победа! — обяви той.
— Имаш ли някаква представа от тази работа? — попитах аз.
— Представа ли? — отвърна Густав с въпрос. — Познавам всяко конско копито.
— И въпреки това залагате на Тристан? — каза някой до нас.
— Прилежната Лизхен, човече, това е единственият шанс! Познавам лично Джони Бърнс.
— Аз пък — отвърна Густав, — съм собственик на конюшнята на Прилежната Лизхен. Зная по-добре.
Той извика нашите залози на човека отсреща до писалището. Получихме по една бележка и седнахме в предната част на помещението, където имаше няколко маси и столове. Около нас се разнасяха най-различни имена. Неколцина работници спореха за спортни коне от Ница, двама пощенски раздавачи проучваха сведенията за времето от Париж, а един файтонджия се хвалеше, че някога участвувал в конни надбягвания. Само някакъв дебелан с щръкнали коси седеше безучастно на своята маса и поглъщаше сандвич след сандвич. Двама мъже стояха, опрели гърбове на стената, и гледаха жадно към него. Всеки от тях държеше по един билет в ръка, но бяха с тъй хлътнали лица, сякаш от много дни не бяха яли.
Телефонът иззвъня рязко. Всичко живо наостри уши. Чиновникът извикваше имената. За Тристан не се чу ни дума.
— Проклятие! — каза Густав и се изчерви. — Соломон е победил! Кой би помислил, да не би вие? — попита той гневно застъпника на Прилежната Лизхен. — Вие попаднахте в обобщението: „Освен това участвуваха…“
Фон Билинг се появи помежду ни.
— Господа, да бяхте ме послушали, господа! Соломон щях да ви кажа! Само Соломон! Искате ли да заложите за следващото надбягване?…
Густав изобщо не слушаше. Той се бе успокоил и като познавач се бе увлякъл в разговор с Прилежната Лизхен.
— Разбирате ли малко от коне? — попита ме Билинг.
— Никак.
— Тогава залагайте, залагайте, но само днес добави той шепнешком. — И никога вече! Послушайте ме! Залагайте — няма значение на кого — на Крал Лир или на Сребърния молец, може и на Льор бльо. Не искам да печеля от това. Дайте ми нещо, ако спечелите. — Той трепереше от играческа страст. Познавах правилото от покера: новаците печелят често.
— Добре — съгласих се аз, — а за кой?
— За който пожелаете… за които пожелаете…
— Льор бльо не звучи лошо — казах аз. — Тогава десет марки за Льор бльо.
— Ти луд ли си? — попита Густав.
— Десет марки за тази грохнала старица, от която отдавна е трябвало да направят салам!
Прилежната Лизхен — Густав току-що бе назовал мъжа, „дерач на коне“ — се съгласи с пълна уста.
„Виж го ти! Взел да залага на Льор бльо! Това е крава, а не кон, господине! Майски сън ще го изпревари на два крака, стига да поиска! Победа?“
Билинг ме гледаше заклинателно и ми правеше знаци.
— Победа — казах аз.
— Не те бива за тая работа — изсумтя презрително Прилежната Лизхен.
— Човече! — Сега и Густав ме гледаше така, като че се бях превърнал в хотентот. — Джипси II, това знаят и децата в майчина утроба.
— Държа на своя Льор бльо — потвърдих аз. Би било в разрез с всички неведоми закони на щастието сега да променям коня, на който заложих.
Мъжът с лилавата риза ми предаде бележката. Густав и Прилежната Лизхен ме гледаха така, сякаш имах бубонна чума! Те видимо се отдръпнаха от мен и насочили се към служителя, за да заложат на Джипси II и Майски сън, избухнаха във взаимен подигравателен смях, в който все пак се съдържаше и уважението на познавачите един към друг.
В този момент някой се строполи. Беше един от измършавелите мъже, които стояха в предната част на залата край масите. Той се свлече по стената и тупна силно на земята. Двамата пощенски раздавачи го вдигнаха и го оставиха на един стол. Лицето му беше сиво-бяло, устата — отворена.