Сестрата се поколеба.
— Смятам, че можете да бъдете спокойна — каза Кьостер студено. — Вашият труд положително ще бъде заплатен добре. Първо ни е необходима една носилка. Лекаря вие естествено ще успеете да намерите. — Сестрата все още се колебаеше. — Съгласно закона сте длъжни да имате ръчна носилка — обясни Ленц, — както и достатъчно превързочен материал…
— Да, да — отвърна тя забързано, явно поразена от тъй голямата осведоменост на Ленц, — веднага ще пратя някого…
Сестрата изчезна.
— Какво ли не става! — казах аз.
— Може да ти се случи същото и в градска болница — отговори Готфрид спокойно. — Първо парите, после бюрокрацията и най-накрая идва ред на помощта.
Върнахме се при колата и помогнахме на жената да излезе. Тя дума не продумваше; само гледаше ръцете си. Въведохме я в една малка ординаторска стая на партера. После дадоха носилката за мъжа. Положихме го на нея. Той стенеше.
— Един момент…
Погледнах го. Затвори очи.
— Бих искал никой да не узнае нищо — с мъка изрече той.
— Но вие нямате никаква вина — отвърна Кьостер. — Видяхме как стана злополуката и на драго сърце ще ви бъдем свидетели.
— Не за това — каза мъжът, — по други причини бих искал да не се разчува. Вие разбирате… — Той погледна към вратата, през която бе влязла жената.
— Тогава тук сте на подходящо място — заяви Ленц. — Това е частна клиника. Единственото, което остава да се направи, е колата ви да изчезне, преди да я види полицията.
Мъжът се приповдигна едва-едва.
— Бихте ли сторили и това за мене? Да телефонирате в някоя ремонтна работилница? И дайте ми, моля, своя адрес! Бих искал… аз съм ви задължен…
С едно движение на ръката Кьостер отказа.
— О, не — изрече мъжът, — бих искал да зная…
— Много просто — отвърна Ленц, — ние самите имаме ремонтна работилница и сме специалисти по коли като вашата. Ако сте съгласен, веднага ще я вземем със себе си и ще ви я оправим. По този начин ще се помогне и на вас, а донякъде и на нас.
— С удоволствие — каза мъжът. — Вземете моя адрес. После ще дойда сам да си прибера колата. Или ще пратя някого.
Кьостер пусна визитната му картичка в джоба си и ние го внесохме. Междувременно лекарят — млад човек — беше дошъл. Вече бе измил кръвта от лицето на жената и сега се виждаха дълбоките порязвания. Жената се приповдигна на здравата си ръка и се вторачи в огледалния никел на едно блюдо върху превързочната маса.
— О — каза тя тихо и се отпусна с ужасени очи.
Отидохме в селото и попитахме за някоя работилница. От един ковач заехме някои неща за изтеглянето на колата и едно въже и му обещахме двадесет марки за това. Но той беше недоверчив и искаше да види колата. Взехме го с нас и се върнахме обратно.
Юп беше застанал по средата на пътя и махаше с ръка. Но ние и без него разбрахме какво се бе случило. На пътя бе спрял стар висок мерцедес и четирима души се готвеха да повлекат повредената кола.
— Точно навреме идваме — каза Кьостер.
— Това са братята Фогт — обади се ковачът. Опасна банда. Живеят наблизо. Каквото им падне, не го изпускат от ръцете си.
— Ще видим — каза Кьостер.
— Обясних вече всичко на тези хора, господин Кьостер — прошепна Юп. — Мръсна конкуренция. Искат да вземат колата в собствената си работилница.
— Добре, Юп. Засега стой тук.
Кьостер отиде при най-едрия от четиримата и го заговори. Заяви му, че колата принадлежи на нас.
— Имаш ли нещо твърдо у себе си? — попитах Ленц.
— Само връзка ключове, но тя ще ми трябва. Вземи един малък френски ключ.
— По-добре не, би могло да доведе до тежка телесна повреда. Жалко, че съм с толкова леки обувки. Иначе един ритник все пак би бил най-доброто — казах аз.
— Ще се присъедините ли към нас? — попита Ленц ковача. — Тогава ще се изравним — четирима срещу четирима.
— Не, пазя се. Та утре те ще разрушат бараката ми. Оставам строго неутрален.
— И това е правилно — каза Готфрид.
— Аз съм с вас — обяви Юп.
— Да не си посмял! — казах. — Ти ще внимаваш дали не идва някой, нищо повече.
Ковачът се поотдалечи от нас, за да покаже още по-ясно строгия си неутралитет.
— Я не дрънкай врели-некипели! — чух веднага след това да ръмжи най-големият от братята Фогт срещу Кьостер. — Който пръв стигне на мелницата, пръв и мели! Край! Хайде карайте!
Кьостер повторно заяви, че колата принадлежи на нас. Предложи на Фогт да го откара до санаториума, за да може лично да се осведоми там. Фогт се хилеше презрително. Двамата с Ленц се приближихме.