— Сигурно и вие иска те да идете в болницата, а? — попита Фогт. Кьостер не отговори, а пристъпи до автомобила. Останалите трима Фогт се изправиха. Сега те стояха плътно един до друг.
— Я подайте въжето насам! — каза ни Кьостер.
— Мисли му! — отвърна най-старият Фогт. Беше с цяла глава по-висок от Кьостер.
— Съжалявам — каза Кьостер, — но ние ще вземем колата.
Ние с Ленц с ръце в джобовете бавно се примъкнахме още по-близо. Кьостер се наведе до колата. В същия момент с един ритник Фогт го отхвърли настрана. Ото беше предвидил това. На секундата той му бе хванал крака и повалил Фогт. Веднага се изправи и удари в стомаха следващия от братята, който тъкмо бе вдигнал пръчката от крика на колата, така че той се олюля и също се строполи на земята. В този момент ние с Ленц се спуснахме срещу другите двама. Веднага ме удариха в лицето. Не беше толкова силно, но носът ми се разкървави, със следния удар не успях, ръката ми се плъзна по тлъстата брада на противника, удариха ме повторно — близо до окото — и паднах тъй злощастно, че лежащият на земята Фогт, който бе ударен в корема, можа да се докопа до мене. Той ме притисна на асфалта и сключи ръце около врата ми. Напрягах мускулите си, за да не ме удуши, и се мъчех да се извия и преобърна, за да го избутам с крака или да го ритна в корема. Но Ленц и неговият Фогт се бореха върху краката ми и аз не можех да се освободя. Въпреки напрегнатите мускули на шията дишах тежко, тъй като не можех да поема въздух през разкървавения си нос. Постепенно наоколо всичко стана стъкловидно, лицето на Фогт взе да трепери като желе пред очите ми и аз долових черни сенки зад главата си. При последното си движение неочаквано съзрях до себе си Юп; коленичил в канавката, той следял спокойно и внимателно как се вия и в една секунда на неподвижност, когато всичко му се сторило назряло, ударил с чук китката на Фогт. При втория удар Фогт ме пусна и както беше на земята, се метна бясно към Юп, който спокойно се отдръпна на половин метър и преспокойно му нанесе хубав трети удар по пръстите, а после и един по главата. Изправих се, нахвърлих се върху Фогт, сега аз взех да го душа. В този момент проехтя животински рев и след това скимтене: „Пусни!… пусни!“ — Беше най-старият Фогт. Кьостер му беше опънал и извил на гърба едната ръка. Фогт си беше ударил главата в земята, а сега Кьостер беше опрял коляно на гърба му и продължаваше да извива ръката. Същевременно с коляното си той я прибутваше към тила му. Фогт ревеше, но Кьостер знаеше, че трябва действително да го срази, ако искаме да ни остави на мира. С един тласък той му изкълчи ръката и едва тогава го пусна. Известно време Фогт остана да лежи на земята. Вдигнах поглед. Единият от братята още беше прав, но крясъците на другия просто го бяха сковали.
— Измитайте се, защото иначе ще повторим номера — викна му Кьостер.
На прощаване още веднъж ударих главата на моя Фогт о земята. Ленц вече бе застанал до Кьостер. Палтото му беше разкъсано. От ъгъла на устата му лъкатушеше струйка кръв. Изглежда, борбата не бе решена докрай, защото макар да беше окървавен, неговият Фогт също стоеше прав. Поражението на големия брат беше решило всичко. Никой не дръзна да каже дума. Помогнаха на най-възрастния да се вдигне и отидоха при колата си. Останалият невредим се върна още веднъж и взе крика. Той гледаше Кьостер така накриво, като че ли виждаше дявола. След това мерцедесът потегли с дрънчене.
Ненадейно ковачът изникна отнякъде.
— Стига им толкова — каза той. — Такова нещо отдавна не им се бе случвало. Най-старият вече е лежал в затвора заради убийство.
Никой не му отговори. Кьостер изведнъж се потърси.
— Свинство! — каза той. След това се обърна. — Давай!
— Вече съм готов — отвърна Юп и довлече всичко необходимо за измъкването на колата.
— Я ела насам! — казах аз. — От днес нататък си подофицер и ти се разрешава да пушиш цигари.
Повдигнахме колата и с теленото въже я завързахме за Карл.
— Мислиш ли, че това няма да му навреди? — попитах Кьостер. — В края на краищата Карл е състезателен кон, а не товарно магаре.
Той поклати глава.
— Не е далеч. И пътят е равен.
Ленц седна в катастрофиралата кола и ние бавно потеглихме. Притиснах кърпата си до носа и гледах към здрачните нивя и слънчевия заник. В тях имаше необятен, ненакърняван от нищо мир и се долавяше, че на природата й е напълно безразлично какво прави в света това зло мравешко гъмжило, наречено човечество. Беше много по-важно, че сега постепенно облаците се превръщаха в златни планини, виолетовите сенки на свечеряването безшумно долитаха откъм хоризонта, чучулигите се приютяваха в своите бразди от безкрайната небесна шир и бавно наставаше нощ.