Влязохме в нашия двор. Ленц се измъкна от повредената кола и тържествено свали шапка пред нея.
— Здравей, благословена! Идваш тук поради един тъжен случай, но на нас ще донесеш, преценено бегло, с любвеобилен поглед, около три, до три хиляди и петстотин марки. А сега ми дайте една голяма чаша черешова ракия и сапун — трябва да премахна следите от допира със семейство Фогт!
Всички изпихме по чаша и веднага се заехме да разглобим повредената кола колкото е възможно повече. Не винаги бе достатъчно само собственикът да поръча поправката на колата; често по-късно се явяваше представител на застрахователното дружество, за да я даде другаде, в работилница, с която има договор. Ето защо колкото повече я разглобехме, толкова по-добре щеше да бъде. Тогава разноските за новия монтаж щяха да бъдат тъй големи, че би им струвало по-евтино да оставят колата на нас. Когато прекратихме работата си, беше се стъмнило.
— Тази вечер ще излезеш ли с таксито? — попитах Ленц.
— Изключено — отвърна Готфрид. — В печеленето на пари не бива да се прекалява. На мен за днес ми стига катастрофиралата кола.
— А на мен не — казах аз. — Ако ти не излезеш, ще обиколя нощните локали между единадесет и два.
— По-добре се откажи — подсмихна се Готфрид. — Вместо това се погледни в огледалото. Напоследък много зле му тръгна на носа ти. Както си с нос от кръмно цвекло, никой няма да се качи в колата ти. Спокойно се прибери в къщи и му слагай компреси.
Готфрид беше прав. Наистина носът ми изглеждаше ужасно. Затова скоро се сбогувах и си тръгнах за вкъщи. По пътя настигнах Хасе и вървяхме заедно до нас. Хасе бе потънал в прах. Видът му беше жалък.
— Поотслабнал сте — казах аз.
Той кимна и ми разказа, че вечер почти не ядял. Сега жена му едва ли не всеки ден прекарвала с познатите, които си намерила, и винаги се прибирала късно вкъщи. Той се радвал, че тя има развлечение, но нямал желание сам да си приготвя нещо за вечеря. Неизпитвал и голям глад; пък и бивал твърде уморен.
Докато с отпуснати рамене крачеше редом с мене, аз го наблюдавах отстрани. Може би наистина вярваше в това, което казваше, но все пак беше тъжно човек да го слуша. Този брак и този кротък, скромен живот бяха съсипани единствено поради липсата на малко сигурност и малко пари. Мислех за това, че има милиони такива хора и че причината винаги е в малкото сигурност и малкото пари. По ужасен начин животът бе принизен до жалката борба за голо съществование. Мислех за сбиването днес подир обед, мислех за това, което бях видял през последните седмици, мислех за всичко, което бях направил вече, а после се замислих за Пат и изведнъж бях обхванат от чувството, че никога няма да се уравновеси това — проломът беше твърде голям. Животът беше станал твърде мръсен за щастието, то не можеше да бъде трайно, вече изчезваше вярата в него, то ставаше само отдих, колкото човек да си поеме дъх, но не и пристан.
Изкачихме се по стълбището и отключихме вратата. В коридора Хасе се спря.
— И тъй, довиждане…
— Тази вечер обаче хапнете нещо — казах аз.
С бегла усмивка той поклати глава, като че молеше за извинение, и влезе в своята пуста, тъмна стая. Гледах след него. Сетне продължих по дългия тесен коридор. Изведнъж чух тих напев. Не беше грамофонът на Ерна Бьоних, както отначало помислих; бе гласът на Пат. Тя беше сама в стаята си и пееше. Погледнах към вратата, зад която бе изчезнал Хасе, приведох се отново и се ослушах и тогава изведнъж сключих ръцете си — проклятие, нека хиляди пъти да е само отдих за поемане на дъх, не и пристан, нека да е хиляди пъти по-далеч от живота, толкова, че човек да не е в състояние да му вярва, но тъкмо защото не можеше да се повярва в него, тъкмо затова щастието беше отново и отново небивало, зашеметяващо и завладяващо!
Пат не бе чула стъпките ми. Тя седеше на пода пред огледалото и си пробваше една шапка, малка, черна шапчица. Лампата бе поставена на килима до нея. Стаята беше изпълнена от златистокафява дрезгавина и само нейното лице беше светло озарено от лампата. Пат беше притеглила един стол, от който висеше къс коприна. На седалката му блестеше ножица.
Спрях спокойно до вратата и гледах как сериозно се занимава тя със своята шапчица. Обичаше да сяда на пода и няколко пъти вечер я бях намирал заспала в някой ъгъл на стаята, а до нея една книга и кучето.
И сега кучето лежеше до Пат и почна да ръмжи. Пат вдигна очи и ме съзря в огледалото. Усмихна се и на мене ми се стори, че от това всичко на света стана по-светло. Прекосих стаята, коленичих зад нея и след всички нечистотии на деня притиснах устни о топлата, нежна кожа на тила пред мене.