Пат вдигна високо черната шапчица.
— Аз я промених, мили. Харесва ли ти така?
— Прелестна шапка — казах.
— Но ти даже и не я поглеждаш. Аз отрязах периферията отзад, а отпред я извих нагоре.
— Много добре я виждам — казах с лице, заровено в косите й, — това е шапка, заради която парижките моделиери биха побледнели от завист, ако я видеха.
— Но, Роби! — Смеейки се, Пат ме тикна настрана. — Ти нямаш понятие от това. Забелязваш ли изобщо някога какво нося?
— Забелязвам всяка дреболия — заявих аз и се свих до нея на пода, но се държах малко в сянка заради носа си.
— Така ли? Тогава с какво бях облечена снощи?
— Вчера ли? — Помислих. Наистина не знаех.
— Така и очаквах, мили. Ти не знаеш почти нищо за мене.
— Вярно е — казах, — но тъкмо това е хубавото. Колкото повече хората знаят един за друг, толкова по не се разбират. И колкото по-отблизо се познават, толкова по се отчуждават. Виж семейство Хасе, те знаят всичко един за друг и са си по-противни и от най-чуждите хора.
Пат си сложи малката черна шапчица и почна да я пробва пред огледалото.
— Това, което казваш, е вярно само наполовина, Роби.
— Така е с всички истини — отвърнах аз. — Никога няма да стигнем по-далеч. Затова сме хора. Ние правим достатъчно глупости и с нашите полуистини. С целите истини изобщо не бихме могли да живеем.
Пат си свали шапката и я сложи настрана. После се обърна. Тогава забеляза носа ми.
— Но какво ти е? — попита тя изплашена.
— Не е страшно. Само така изглежда. При работа под колата нещо падна върху ми.
Пат ме погледна недоверчиво.
— Кой знае къде си бил пак! Ти никога не ми казваш нищо. Зная за тебе толкова малко, колкото и ти за мене.
— Така е и по-добре — казах аз.
Тя донесе купа с вода и кърпа и ми направи компрес. След това ме огледа още веднъж.
— Прилича ми на удар. А и вратът ти е издраскан. Сигурно си имал някакво приключение, мили.
— Моето най-голямо приключение за деня още ми предстои — казах аз.
Тя погледна изненадана.
— Толкова късно, Роби? Какво още възнамеряваш?
— Да остана тук — отвърнах аз, захвърлих компреса и я притиснах в обятията си. — Да остана цялата вечер тук с теб!
XX
Август беше топъл и ясен, а и през септември времето бе още почти лятно; но после, към края на месеца, започна да вали, дни наред облаците прихлупваха ниско града, от покривите капеше, надигаха се бури и когато един неделен ден се събудих рано сутринта и отидох до прозореца, видях по дърветата в гробищата серножълти петна и първите оголени вейки.
Останах известно време до прозореца. В течение на няколко месеца, откакто се бяхме върнали от морето, се чувствувах странно — винаги, във всеки час знаех, че през есента Пат трябва да замине, но го знаех така, както човек знае много неща: че годините отлитат, че той старее и не може да живее вечно. Настоящето беше по-силно, то неотклонно изтласкваше настрана всички мисли и докато Пат беше тук и дърветата бяха още обвити в зелени листа, думи като есен, заминаване и раздяла ми изглеждаха само бледи сенки на хоризонта, чрез които щастието от близостта и от това, че сме още заедно, се възприемаше по-силно.
Гледах навън към мокрото, прогизнало от дъжда гробище и към надгробните паметници, покрити с мръсна кафява шума. През нощта като някакво бледо животно мъглата беше изсмукала зеления сок от листата на дърветата, те висяха по клонките, останали без блясък и сили, всеки повей на вятъра, който минаваше през тях, брулеше нови и ги гонеше пред себе си и внезапно за пръв път усетих остра, режеща болка затова, че раздялата наближаваше, че ще стане действителност, такава действителност, каквато беше и есента, плъзнала се по върхарите на дърветата отсреща и оставила своите жълти следи.
Заслушах се към съседната стая. Пат още спеше. Отидох до вратата и стоях там известно време. Пат спеше спокойно и не кашляше. В един момент ме обзе внезапна надежда, представях си, че днес или утре, или през някой от следващите дни Яфе ще позвъни, за да ми каже, че тя не трябва да заминава, но после се замислих за нощите, през които бях слушал тихото хрипливо дишане; равномерно, приглушено, то се засилваше и отслабваше като шума на много далечен, тънък трион — и надеждата угасна също тъй бързо, както бе припламнала.
Върнах се до прозореца и отново се загледах навън към дъжда. После седнах пред писалищната маса и почнах да броя парите си. Пресметнах за колко време биха могли да стигнат за Пат, но от това се почувствувах много зле и пак ги заключих.
Погледнах часовника. До седем оставаха няколко минути. Разполагах най-малко с два часа още, докато Пат се събуди. Бързо се облякох, за да изляза с колата. Това беше по-добро, отколкото да стоя в стаята сам с мислите си.