Отидох в работилницата, изкарах таксито, бавно минавах по улиците. Пътем почти не виждах хора. В работническите квартали дългите редици на къщите за наематели стояха в дъжда, бедни и отегчителни като стари тъжни проститутки. Фасадите им бяха олющени и замърсени, мътните прозорци се мержелееха безрадостно в утрото, а по стените пропуканата мазилка имаше на много места дълбоки, сиво-жълти дупки, като че бе разядена от гнойни рани.
Прекосих стария град и отидох при катедралата. Спрях колата пред малкия вход и слязох. Тежката дъбова врата приглушаваше звуците на органа. Тъкмо по това време се извършваше утринната литургия и по свиренето на органа познах, че приношението току-що бе започнало — щяха да изтекат най-малко още двадесет минути, преди да свърши богослужението и хората да излязат.
Влязох в градината с кръста. Тънеше в сива светлина. Розовите храсти бяха вир вода от дъжда, но повечето още имаха цвят. Мушамата ми беше доста широка и под нея можех добре да скривам клончетата, които отрязвах. Макар да бе неделя, никой не минаваше оттук и необезпокояван успях да занеса в колата първите стръкове. После се върнах да накъсам други. Едва бях скрил розите под мушамата си, когато чух, че някой върви под аркадата. Притиснах здраво букета под мишницата си и застанах пред едно от местата, отредени за молитва, като че ли се молех.
Стъпките се приближиха, но не отглъхнаха, а секнаха. Стана ми някак душно. Гледах твърде вдълбочен каменното изображение, прекръстих се и бавно продължих към следното молитвено място, което беше малко по-далеч от аркадата. Стъпките ме сподириха и пак секнаха. Не знаех какво да правя. Не можех веднага да продължа обиколката, налагаше се да изтърпя най-малко времето, необходимо, за да се изрекат десет пъти „Аве Мария“ и един път да се каже „Отче наш“; иначе щях да се издам веднага. И тъй, застинах там; внимателно, но с недружелюбен израз на лицето, сякаш е била нарушена молитвената ми съсредоточеност, погледнах, за да разбера какво става.
Видях приветливото кръгло лице на един пастор и си отдъхнах. Вече се смятах за спасен, защото знаех, че той няма да прекъсне молитвата ми, но тогава за нещастие забелязах, че бях достигнал последното молитвено място. Дори да се молех още по-бавно, след няколко минути пак трябваше да свърша, видимо, той изчакваше именно това. Нямаше смисъл работата да се протака повече. Ето защо тръгнах бавно и безучастно към изхода.
— Добро утро! — каза пасторът. — Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков, амин! — отвърнах аз. Такъв беше черковният поздрав на католиците.
— Рядко се случва някой да дойде по това време тук — каза той любезно и ме погледна със светли, сини детски очи. Аз промълвих нещо.
— За съжаление стана рядкост — продължи той, малко загрижен. — Особено мъже почти не се виждат да се молят пред изображенията на пътя към Голгота. Ето защо ви се зарадвах и ви заговорих. Навярно имате някаква особена молба, щом сте дошли толкова рано и в такова време…
„Да, да си вървиш по пътя“ — помислих си аз и кимнах с облекчение. До момента той явно не бе забелязал цветята. Но беше важно да се измъкна бързо, да се освободя от него, за да не обърне внимание на това. Той пак ми се усмихна.
— След малко ще чета литургията. Ще включа и вашата молба в молитвите си.
— Благодаря — казах аз изненадан и смутен.
— За успокоение на душата на някой покойник ли е? — попита той.
Един момент го гледах втренчено, цветята ми почнаха да се свличат.
— Не — казах аз бързо и притиснах ръката си плътно върху мушамата.
Не подозирайки нищо лошо, той ме гледаше изпитателно в лицето. По всяка вероятност очакваше, че ще кажа в какво се състои молбата ми. Но в момента не ми хрумна нищо подходящо, а и не ми се искаше да го лъжа повече, отколкото бе необходимо. Затова мълчах.
— Ще се помоля за помощ на един непознат, изпаднал в беда — каза той накрая.
— Да — отвърнах аз, — ако обичате. — Много ви благодаря.
Усмихнат, той направи един жест на отказ.
— Не е потребно да ми благодарите. Всички ние сме, в божиите ръце. — Той ме изгледа още веднъж отстрана, леко приведен напред, и ми се стори, че по лицето му премина нещо.
— Само вярвайте — каза той. — Небесният отец помага. Той помага винаги, дори ако някога не можем да разберем това. — След тези думи пасторът ми кимна и си тръгна.
Гледах подире му, докато чух, че вратата хлопна зад него. „Да — помислих си, — ако беше толкова просто! Той помага, той помага винаги! Но помогна ли той на Бернард Визе, когато лежеше с рана в корема в Хутхолстерската гора и викаше, помогна ли на Качински, който падна в Хандцеме и остави болна жена и дете, което още не бе видял, помогна ли на Мюлер и на Леег, и на Кемерих, помогна ли на малкия Фридман, и на Юргенс, и на Бергер, и на милионите други? Да бъде проклета този вид вяра в небесния отец, на света се е проляла много, много кръв за нея.“