Отнесох цветята вкъщи, после закарах колата в работилницата и се върнах. От към кухнята вече се носеше мирис на прясно сварено кафе и чувах Фрида да тропали там. Странно, но миризмата на кафето ме настрои по-весело. Още от войната го зная. Хората никога не се утешаваха с големи неща, а винаги с малки, незначителни.
Едва бях отключил вратата на коридора, когато Хасе излетя от стаята си. Лицето му беше жълто и подпухнало, очите — изморени от безсъние и зачервени, той самият изглеждаше така, сякаш бе спал с дрехите. Когато ме видя, по лицето му мина израз на безкрайно разочарование.
— О, вие ли сте били? — промълви той.
Погледнах го изумен.
— Очаквате ли някого толкова рано?
— Да — каза той едва чуто, — жена ми. Още не се е прибрала вкъщи. Не сте ли я виждали?
Поклатих глава.
— Бях едва за час навън.
Той кимна.
— Само така ми мина през ума. Би могло да се случи и да я видите…
Свих рамене.
— Вероятно ще дойде по-късно. Не телефонирахте ли?
Той ме погледна някак плахо.
— Снощи тя отиде при своите познати. Не зная къде точно живеят.
— Не знаете ли името им? Тогава щяхте да попитате в информационната служба за номера.
— Опитах. Не откриха телефон на това име. Погледът на Хасе беше като на пребито куче.
— Тя винаги обвиваше в тайнственост и хората, с които общуваше; ако някога я попитах за тях, веднага се ядосваше. Затова и престанах да я питам. Радвах се, че си е създала връзки. Тя всякога твърдеше, че както изглеждало, не съм искал да си позволи дори това.
— Може би все пак ще си дойде — казах аз. — Дори съм сигурен, че скоро ще се върне. Телефонирахте ли, просто така, за всеки случай, в станциите за злополуки и в полицията?
Той кимна.
— Навсякъде. Там не знаят нищо.
— Е, тогава няма защо да се вълнувате. Може би вечерта не й е било много добре и е останала да пренощува. Това се случва често. Вероятно подир час или два отново ще си бъде тук.
— Смятате ли?
Вратата на кухнята се отвори и Фрида се появи с табла.
— За кого е? — попитах аз.
— За госпожица Холман — отвърна тя, леко раздразнена от това, че се натъкна на мен.
— Станала ли е вече?
— Трябва да е станала — мигновено отряза Фрида, — иначе нямаше да звъни за закуската!
— Бог да ви благослови, Фрида! Сутрин понякога вие сте нашата радост. Бихте ли превъзмогнали чувствата си, за да приготвите веднага и моето кафе?
Тя изръмжа нещо и отмина по коридора, като презрително въртеше задник. Умееше да го прави. Беше единственото същество, у което бях забелязал такава изразителност в това.
Хасе чакаше. Изведнъж, когато се обърнах и го видях да стои тъй смирен и тих до мене, изпитах срам.
— Положително след един-два часа ще се избавите от грижите си — казах аз и му протегнах ръка.
Той не я пое, а ме погледна странно.
— Не бихме ли могли да я потърсим? — попита ме тихо.
— Но нали не знаете къде е?
— Все пак дали не бихме могли да я потърсим? — повтори той. — Ако вземем вашата кола разбира се, ще си платя всичко — продължи бързо Хасе.
— Работата не е в това — отвърнах аз. — Но е без изгледи за успех. И накъде бихме тръгнали. По това време тя не ще да е на улицата.
— Не зная — каза той все тъй тихо. — Мисля само, че бихме могли да я подирим.
Фрида се връщаше с празната табла.
— Сега ми се налага да ви оставя — казах аз, — пък и съм убеден, че напразно си създавате грижи. Въпреки това на драго сърце бих ви направил тази услуга, но госпожица Холман скоро ще замине, а аз много бих искал да бъда днес заедно с нея. Може би е последният й неделен ден тук. Положително разбирате какво означава това, нали?
Той кимна.
Жал ми беше за него, като го гледах да стои така, но бях обхванат от нетърпение и исках веднага да ида при Пат.
— Ако въпреки всичко имате желание да тръгнете веднага, можете да наемете долу такси — продължих аз, — ала не ви съветвам. По-добре изчакайте още малко. Тогава ще мога да позвъня на моя приятел Ленц и той ще тръгне да търси заедно с вас.
Имах чувството, че Хасе изобщо не ме слуша.
— Тази сутрин не сте ли я виждали? — неочаквано попита отново.
— Не — отвърнах аз учуден. — Иначе отдавна бих ви казал.