Той кимна отново и след това, съвсем унесен в мисли, без да каже ни дума, се върна в стаята си.
Пат беше надникнала в моята стая и беше открила розите. Когато влязох, тя се засмя.
— Роби, аз съм твърде наивна, едва Фрида ми разясни, че в неделна утрин и през този сезон свежите рози несъмнено имат нещо общо с кражба. Тя ми обясни още, че рози от този сорт не могат да се купят в близките цветарски магазини.
— Мисли каквото искаш — отвърнах аз. — Важното е те да ти доставят радост.
— Сега още повече, отколкото обикновено, мили. Ти си се сдобил с тях, излагайки се на опасности.
— И то на какви опасности! — Помислих си за пастора. — А как така си станала толкова рано?
— Не можех да спя повече. И сънувах лош сън.
Погледнах я внимателно. Изглеждаше уморена и имаше сенки под очите.
— Откога сънуваш лоши сънища? — попитах аз. — Мислех, че това е моя привилегия.
Тя поклати глава.
— Видя ли, че навън вече настава есен?
— В моя край се нарича късно лято — отвърнах аз. — Та нали още цъфтят розите. Вали, ето всичко, което виждам.
— Вали — повтори Пат. — Вали от доста дълго време, мили. Понякога, като се пробудя нощем, ми се струва, че съм погребана под непрестанния дъжд.
— В нощите трябва да идваш при мене. Тогава няма да те навестяват такива мисли. Напротив, хубаво ще е да бъдем заедно, когато навън е тъмно и вали.
— Навярно — отвърна тя и се облегна на мене.
— Много се радвам на неделните дъждовни дни — казах аз. — Тогава човек по-определено схваща колко му е добре. Ние сме заедно, имаме топла, хубава стая и цял свободен ден пред себе си, намирам, че това никак не е малко.
Лицето на Пат се проясни.
— Да, действително ни е добре.
— Смятам, че ни е много хубаво. Като си припомня миналото, боже мой! Нивга не бих и помислил, че някога отново ще се чувствувам много добре!
— Чудесно е, когато ти казваш това. Тогава мога да го повярвам веднага. Трябва да го повтаряш по-често.
— Не го ли казвам достатъчно често?
— Не.
— Възможно е — съгласих се аз. — Мисля, че не съм и много нежен. Не зная защо, но просто не мога да бъда нежен. А толкова би ми било приятно да бъда!
— Не е необходимо, мили. Аз и така те разбирам. Само понякога човек все пак би изпитал удоволствие да го чуе.
— Отсега нататък винаги ще ти го казвам. Дори ако изглеждам глупав и пред себе си.
— Ах, глупав! — възкликна тя. — В любовта няма глупави работи.
— Слава богу, че няма — казах аз. — Иначе би било страшно, в какво би се превърнал човек…
Закусихме заедно, после Пат отново си легна. Яфе беше предписал така.
— Ще останеш ли тук? — попита ме тя изпод завивката си.
— Ако желаеш…
— Бих желала, но ти не си задължен.
Седнах до нея на леглото.
— Не съм го смятал за задължение. Само си спомням, че по-рано не ти беше приятно да те гледат, докато спиш.
— По-рано, да, но сега понякога ме е страх сама…
— И аз изпитвах същото преди време — казах аз. — В лазарета след една операция. Тогава се страхувах заспя нощем. Все будувах и четях или мислех за нещо и заспивах едва когато се развиделеше. Но това минава бързо.
Пат положи лицето си на ръката ми.
— Човек се бои, че няма вече да се събуди, Роби…
— Да, но човек се събужда и всичко се забравя. Нали виждаш по мене. Човек винаги се събужда, макар и не всякога на същото място.
— Тъкмо това е — отвърна тя вече малко сънна, с полупритворени очи. — От това се и страхувам. Но ти ще бдиш, нали?
— Ще бдя — казах аз и погалих челото и косите й, които също изглеждаха уморени.
Дишането на Пат стана по-дълбоко, тя се обърна малко настрана. И след една минута вече беше унесена в спокоен сън.
Отново седнах до прозореца и се загледах навън в дъжда. Сега зад стъклата на прозорците се стичаха сиви потоци и къщата напомняше малък остров сред мрачната безкрайност. Бях неспокоен, защото рядко се случваше сутрин Пат да е унила и тъжна. Но после си спомних, че само преди няколко дни тя още беше жизнерадостна и весела и че може би всичко ще бъде по-различно, когато се събуди. Знаех, че непрестанно мисли за своята болест, знаех от Яфе, че положението й още не се бе подобрило, но в живота си бях видял толкова много мъртви, че за мен всяка болест все още означаваше живот и надежда. Знаех, че хората умират и от една рана, бях го преживявал много пъти, но тъкмо поради това често ми бе трудно да повярвам, че може да бъде опасна и болест, при която човек външно остава невредим. И именно то ми помагаше бързо да надвия подобни пристъпи на обезсърченост.
На вратата се почука. Отидох и отворих. Отвън стоеше Хасе. Сложих пръст на устните си и излязох в коридора.