— Извинете — заекна той.
— Елате в моята стая — предложих аз и отворих другата врата.
Хасе спря на прага. Лицето му изглеждаше смалено. Беше и бяло като тебешир.
— Исках да ви кажа само, че не е необходимо да излизаме с колата — каза той почти без да движи устни.
— Влезте спокойно — отвърнах аз, — госпожица Холман спи, имам време.
В ръката си държеше писмо и имаше вид на човек, който е улучен от куршум, ала още вярва, че е било само удар с юмрук.
— Най-добре ще бъде сам да прочете това — каза Хасе и ми подаде писмото.
— Пихте ли кафе? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Прочетете писмото…
— Добре, но междувременно бихте могли да изпиете нещо.
Излязох и поръчах на Фрида да донесе кафе. Тогава прочетох писмото. Беше от госпожа Хасе и се състоеше само от няколко реда. Съобщаваше му, че и тя имала право да си поживее. Ето защо не искала да се върне. Имало един човек, който я разбирал по-добре от него. Било безсмислено Хасе да предприема каквото и да е; тя в никакъв случай нямало да се върне. Така и за него щяло да бъде най-добре. Вече щял да си спести грижата за това, дали заплатата му ще стига, или не. Част от своите неща взела със себе си; при възможност щяла да прати да приберат и останалите.
Писмото беше ясно и делово. Сгънах го и го върнах на Хасе. Той ме погледна така, сякаш всичко зависеше от мене.
— Какво би следвало да се предприеме сега? — попита той.
— Първо изпийте тази чаша и хапнете нещо — казах аз. — Няма никакъв смисъл да се лутате насам натам и да се съсипвате. После ще мислим. Помъчете се да се успокоите напълно, тогава ще вземете най-доброто решение.
Хасе послушно изпи чашата си. Ръката му трепереше, той не беше в състояние да яде.
— Какво би следвало да се предприеме сега? — попита той още веднъж.
— Нищо — казах аз. — Само да се изчаква. — Той направи едно движение. — Как смятате да постъпите? — попитах аз.
— Не зная. Не мога да го проумея.
Мълчах. Трудно бих намерил думи. Човек можеше само да го успокои, до всичко друго той трябваше да стигне сам. Допустимо бе, че вече не обичаше жената, но бе свикнал с нея, а за един книговодител навикът можеше да означава много повече от любовта.
Мина известно време и той взе да говори объркани неща, единственото, което проличаваше, бе, че се лута в колебания. После Хасе почна да се самоупреква. Не каза нито дума срещу жената. Само се опитваше да си обясни, че той е виновен.
— Хасе — казах аз, — това са безсолни приказки. В тези работи няма нито вина, нито невинност. Не сте я напуснали вие, а тя вас. Няма в какво да се укорявате.
— О, не — отвърна той и погледна ръцете си. — Не успях.
— Какво не сте успели?
— Не успях. Това е вина. Щом човек не успява в живота.
Учуден гледах дребната жалка фигура в плюшено то кресло. После спокойно казах:
— Господин Хасе, това може най-много да е причина, но не и вина. Нали досега все пак сте успявали?
Той буйно разтърси глава.
— Не, не, аз подлудих жената с моя вечен страх от уволнение. И пак не успях! Какво бих могъл вече да й предложа? Нищо.
Хасе потъна в мрачни мисли. Станах и извадих бутилката с коняка.
— Пийнете — предложих му. — Още нищо не е загубено.
Той вдигна глава.
— Още нищо не е загубено — повторих аз. — Загубваме един човек само когато той е мъртъв.
Мъжът кимна трескаво и посегна към чашата. Но отново я остави, без да бе пил.
— Вчера станах началник на бюро — каза той. — Главен книговодител и началник на бюро. Прокуристът ми съобщи това снощи. Станах, защото през последните месеци все работех и извънредно. Сляха две бюра в едно. Другият началник на бюро бе уволнен. Заплатата ми се повишава с петдесет марки. — Изведнъж той ме погледна отчаяно. — Мислите ли, че тя би останала, ако знаеше това?
— Не — казах аз.
— Петдесет марки повече. Бих могъл да й ги давам. Винаги би могла да си купи нещо. И все пак аз имам хиляда и двеста марки в спестовната каса! Защо пестях? Исках да разполагам с нещо за нея, ако ни тръгне зле. А сега тя си отиде, защото пестях.
Той отново се втренчи пред себе си.
— Хасе, смятам, че тези работи имат много по-малка връзка помежду си, отколкото предполагате. Изобщо не трябва да се ровите в тях. За вас е необходимо само да издържите близките няколко дни. Тогава ще знаете по-добре какво да предприемете. Може би още довечера или утре вашата жена ще се върне. И тя мисли над това, както и вие.
— Няма да се върне — отговори той.
— Не се знае.
— Ако би могло да й се каже, че сега имам по-голяма заплата и че ще взема отпуск и със спестените пари ще тръгнем да пътуваме…
— Ще можете да й кажете всичко това. Хората не се разделят без обяснения.