Чудех се как изобщо не се сещаше, че в играта бе влязъл и друг мъж. Но видимо Хасе още не бе стигнал дотам; мислите му бяха погълнати единствено от това, че жена му я няма, всичко друго лежеше още в непрогледна мъгла. На драго сърце бих му казал, че след няколко седмици може би ще се радва, че тя си е отишла, но при неговата обърканост подобна уговорка ми се струваше излишна грубост. За едно наранено чувство истината винаги е груба и почти непоносима.
Говорих с Хасе още известно време само за да се поразтуши; не постигнах нищо. Той все се въртеше около същото, но добих впечатлението, че малко се бе поуспокоил. Изпи и чаша коняк. Тогава чух Пат да вика от съседната стая.
— Момент — казах аз и станах.
— Да — отвърна той като послушно момче и също стана.
— Почакайте ме, веднага ще се върна.
— Извинете…
— Веднага ще се върна — повторих аз и отидох при Пат.
Тя седеше в леглото и изглеждаше освежена и добре.
— Спах чудесно, Роби! — каза тя. — Сигурно е вече обед.
— Спала си точно един час — казах и й поднесох часовника.
Тя погледна циферблата.
— Толкова по-добре. Тогава имаме още много време. Ставам веднага.
— Хубаво. След десет минути ще дойда пак.
— Гости ли имаш?
— Хасе — казах аз. — Но няма да стои дълго.
Върнах се, но Хасе вече го нямаше. Отворих вратата към коридора, беше празен. Тръгнах по коридора и почуках на неговата врата. Не отговори. Отворих вратата и го видях изправен пред шкафа. Няколко чекмеджета бяха изтеглени.
— Хасе — казах аз, — вземете някакво приспивателно, легнете си в леглото и след като се наспите, едва тогава мислете за случилото се. Сега сте много развълнуван.
Той се обърна бавно към мене.
— Винаги сам! Всяка вечер! Винаги да кисна тук, както снощи, представете си само!
Отвърнах, че и това ще се промени, че има много хора, които прекарват вечерите си сами. Тези мои думи той остави без отговор. Казах му още веднъж, че трябва да си легне да спи, може би всичко ще излезе съвсем невинно и до вечерта жена му ще се прибере. Той кимна и ми подаде ръка.
— Довечера пак ще намина — казах аз и си излязох. Радвах се, че си отивам.
Пат беше разтворила вестника пред себе си.
— Днес преди обед бихме могли да отидем в музея, Роби — предложи тя.
— В музея ли? — политах аз.
— Да. Там има изложба на персийски килими. Сигурно не си ходил често в музея?
— Никога! — отвърнах аз. — Какво ще търся там?
— Прав си — каза тя и се засмя.
— Няма нищо. — Станах. — В дъждовно време човек спокойно може да направи нещо за културата си.
Облякохме се и тръгнахме. Навън въздухът беше чудесен. Напоен с дъх на гора и влага. Когато минавахме край „Интернационал“, през отворената врата видях Роза да седи до бара. Пред нея имаше чаша шоколад, тъй като беше неделя. На масата бе оставен малък пакет. Вероятно по-късно, както обикновено, тя щеше да отиде при детето си. Отдавна не бях стъпвал в „Интернационал“ и ми се видя странно, че Роза равнодушно седеше там като винаги. Около мене се бяха променили толкова много неща, че мислех: навред трябва да са настъпили промени.
Стигнахме до музея. Мислех, че ще бъдем едва ли не сами, но за мое учудване там имаше твърде много посетители. Попитах един пазач какво е станало.
— Нищо — отвърна той, — винаги е така в дните, когато входът е свободен.
— Виждаш ли — каза Пат, — още има много хора, които се интересуват от такива неща.
Пазачът бутна назад шапката си.
— Не е там работата, уважаема госпожице. Почти всички тези хора са безработни. Те не идват заради изкуството, а защото няма какво да правят. А тук поне намират нещо да погледат.
— Ето обяснение, което разбирам по-добре — приех аз.
— Този наплив още не е нищо — отвърна пазачът. — Елате някога през зимата! Тогава тук е пълно-препълнено. Заради отоплението.
Отидохме в залата, където бяха изложени килимите. Това беше тиха, разположена малко встрани зала. През високите прозорци се виждаше градина, в която растеше огромен чинар. Той беше съвсем пожълтял и от него светлината в залата получаваше приглушен жълт отблясък.
Килимите бяха чудесни. Имаше два килима от шестнадесетия век с фигури на животни, няколко ирански и два копринени полски килима в оранжево-розов цвят и със смарагдовозелени бордюри. Годините и слънцето бяха придали на багрите им лека патина, така че те въздействуваха като големи приказни картини. Килимите внасяха в залата хармония, настроение, което лежеше отвъд времето и каквото никога не би се постигнало посредством картини. Прозорецът с чинара и есенните листа на фона на перленосивото небе се вписваше в останалото, като че ли и той бе някакъв старинен килим.