Стояхме известно време. После се върнахме в другите зали на музея. Междувременно бяха надошли още повече хора и сега ясно проличаваше, че те всъщност не подхождат на тази среда. С бледи лица и износени костюми, кръстосали ръце отзад, те обикаляха някак плахо из залите с очи, които виждаха съвсем други неща, а не картините на Ренесанса и застиналите мраморни изваяния от древността. Мнозина седяха по червените тапицирани пейки, които бяха наредени наоколо. Седяха уморени, в такива пози, сякаш бяха готови да станат веднага, ако някой дойдеше да ги прогони. Личеше, че за тях отдихът на тапицираните пейки бе нещо, което не можеха да разберат — как тъй без пари ги допускаха да седят тук. Бяха свикнали нищо да не получават даром.
Във всички зали беше съвсем тихо и въпреки многото посетители, едва се разнасяше по някоя дума; а при това ми се струваше, че наблюдавам някаква чудовищна борба, безмълвната борба на хора, които са сразени, но още не искат да се предадат. Те бяха изтласкани извън сферата на своята работа, на своите стремежи, на своите професии — и сега идваха в тихите предели на изкуството, за да не изпаднат във вцепенение, за да не потънат в отчаяние. Те мислеха за хляб, винаги само за хляб и работа, но идваха тук, за да се откъснат за няколко часа от мислите си и между пластичните римски глави и неувяхващата прелест на белите гръцки женски статуи обикаляха с провлечената походка, с увисналите рамене на хора, които нямат цел; едно потресаващо противоречие, един безутешен символ на това, което човечеството е могло и не е могло да постигне за хилядолетия: върхът на вечни творби на изкуството, но не и достатъчно хляб за всеки син човешки.
Подир обед отидохме на кино. Когато излязохме, небето се бе прояснило. То беше ябълковозелено и много бистро. По улиците и в магазините вече светеха лампи. Вървяхме бавно към къщи и разглеждахме витрините. Пред ярко осветените стъкла на един голям магазин за кожи се спрях. Вечер доста се захлаждаше и витрината вече беше пълна с големи снопове сребърни лисици и топли зимни палта. Погледнах Пат. Тя все още носеше своето късо кожено палтенце и всъщност беше твърде леко облечена.
— Ако бях героят от филма, сега щях да вляза в магазина и да ти избера едно палто — казах.
Тя се усмихна.
— Кое?
— Онова там. — Посочих палтото, което ми изглеждаше най-топло.
Пат се засмя.
— Имаш добър вкус, Роби. Това е много хубава канадска норка.
— Би ли желала да го имаш?
Тя ме погледна.
— Знаеш ли колко струва едно такова палто, мили?
— Не — казах аз, — изобщо не искам и да зная. — Предпочитам да мисля, че бих могъл да ти подаря каквото пожелая. Защо трябва само други хора да си позволяват подобни неща?
Тя ме погледна внимателно.
— Но аз съвсем не искам такова палто, Роби.
— И въпреки това — отвърнах аз — ти ще го получиш! Нито дума повече. Утре ще пратим да го вземат.
Пат се усмихваше.
— Благодаря, мили — каза тя и ме целуна посред улицата. — А сега е твой ред. — Тя се спря пред един магазин за мъжка мода. — Този фрак там! Той ти е необходим, за да съответствува на норката. Ще получиш и оня цилиндър. Как ли би изглеждал с цилиндър?
— Като коминочистач!
Гледах фрака. Той беше поставен във витрина, застлана със сиво кадифе. Погледнах още веднъж към магазина. Беше същият, от който през пролетта си купих вратовръзката, след като за пръв път излязох с Пат, а после се напих. Изведнъж нещо стегна гърлото ми, сам не знаех защо. През пролетта, тогава още не подозирах нищо.
Улових тънката ръка на Пат и за секунда я сложих на бузата си.
— Ти имаш нужда от още нещо към палтото — казах тогава. — Такава една норка е като автомобил без мотор. Две или три вечерни рокли…
— Вечерни рокли — отвърна Пат и се спря пред големите витрини. — Вечерни рокли, вярно е, от тях малко по-трудно мога да се откажа…
Избрахме три чудесни рокли. Виждах как тази игра оживяваше Пат. Тя съвсем се бе увлякла, тъй като вечерните рокли бяха нейна слабост. Избрахме веднага и подходящите допълнения към роклите, а тя ставаше все по-оживена. Очите й блестяха. Аз стоях до нея и я слушах, смеех се и мислех какво проклятие е да обичаш една жена и да си беден.
— Ела — казах накрая, обзет от някаква отчаяна веселост, — когато се прави нещо, трябва да се прави докрай! — Заведох я пред един бижутериен магазин. — Виж там смарагдите по гривната. Към нея двата пръстена и обеците! Да не говорим повече по това. Смарагдите са най-подходящите за теб скъпоценни камъни!
— Тогава ти ще получиш платинения часовник й перлените копчета за риза.