— А ти целия магазин! С по-малко не се задоволявам.
Пат се засмя, облегна се на мен задъхана.
— Достатъчно, мили, достатъчно! А сега ще си купим само още няколко куфара и ще идем в туристическата бюро, после ще си стегнем багажа и ще заминем далеч от този град и от тази есен, и от този дъжд.
„Да — помислих си аз, — боже мой, да! И тогава ти би оздравяла бързо!“
— Но къде ще отидем? — попитах аз. — В Египет? Или още по-далеч? В Индия и Китай?
— На слънце, мили, някъде на слънце, на юг, на топло. Където край морето има скали, бели къщи и улици, очертани от палми и столетници. Ала навярно и там вали. Навярно вали навред.
— Тогава просто ще продължим по-нататък — казах аз, — докато стигнем някъде, където не вали. Сред тропиците и южните морета.
Стояхме пред светлите витрини на корабната компания Хамбург-Америка. В средата бе изложен модел на параход. Той плуваше върху сини вълни от гофриран картон, а зад него на увеличена снимка огромни се издигаха небостъргачите на Манхатън. По витрините висяха големи, пъстри географски карти с маршрути, очертани в червено.
— И в Америка ще идем — каза Пат. — В Кентъки и в Тексас, и в Сан Франциско, и на Хавай. А после ще продължим през Южна Америка. През Мексико и Панамския канал ще идем в Буенос Айрес. И ще се върнем през Рио де Жанейро.
— Да.
Пат ме гледаше сияеща.
— Никога не съм бил там — признах аз. — Тогава те заблудих.
— Зная — отвърна тя.
— Знаеш?
— Но, Роби! Естествено, зная. Веднага схванах.
— Тогава бях доста побъркан. Несигурен и глупав, и побъркан. Затова те заблудих.
— А днес?
— Днес още повече — казах аз. — Ти сама виждаш. — Посочих към парахода във витрината. — По дяволите, защо не може да замине човек!
Тя се усмихна и сложи ръката си в моята.
— Ах, мили, защо не сме богати! Така добре бихме съумели да използуваме богатството си! Има толкова много богати хора, които не знаят нищо по-добро от това, постоянно да киснат в своите кантори или банки.
— Нали затова са богати — казах аз. — Ако ние бяхме богати, положително нямаше дълго да задържим богатството си.
— Убедена съм. Сигурно по някакъв начин щяхме да го загубим.
— А може би от грижа да не го загубим, нищо нямаше да разберем от него. Днес да бъдеш богат е просто професия. И съвсем не толкова лесна.
— Клетите богати! — каза Пат. — Тогава навярно е по-добре да си въобразяваме, че сме били богати и вече сме изгубили всичко. Просто преди една седмица ти си претърпял банкрут и е трябвало да продадеш всичко, нашата къща и моите бижута и твоите коли. Какво ще кажеш за това?
— То дори е крайно съвременно — отвърнах аз. Пат се засмя.
— Тогава ела! Сега ние двамата, претърпели банкрут, ще се върнем в пансиона, в нашата малка стая, и ще си разиграваме истории от миналите велики времена.
— Много хубава идея.
Продължихме да вървим бавно по вечерните улици.
Все повече лампи светваха, а когато минавахме край гробищата, видяхме в зеленото небе да се носи самолет, чиито кабини бяха ярко осветени. Самотен и красив, той летеше по ясното, високо, самотно небе като чудна птица на копнежа от някаква стара приказка. Спряхме се и гледахме след него, докато изчезна.
Едва от половин час си бяхме вкъщи, когато на вратата на моята стая се почука. Помислих, че Хасе идва пак и отидох да отворя. Но беше госпожа Залевски. Изглеждаше смутена.
— Елате бързо за малко — пошепна тя.
— Какво има?
— Хасе.
Погледнах я. Тя повдигна рамене.
— Заключил се е и не отговаря.
— Момент!
— Върнах се в стаята и казах на Пат да си почине малко; налага ми се в това време да поговоря с Хасе.
— Добре, Роби. Аз отново съм уморена.
Последвах госпожа Залевски по коридора. Пред вратата на Хасе вече се бе събрал почти целият пансион: Ерна Бьоних с пъстрото кимоно с драконите, с червена коса — преди две седмици косата й още беше платиненоруса; съветникът в Сметната палата в домашна дреха с военна кройка; Орлов, бледен и спокоен, току-що завърнал се от чай с танци; Георг, чукащ нервно и викащ с приглушен глас Хасе; и най-сетне Фрида, която поглеждаше крадешком от вълнение, страх и любопитство.
— От колко време чукащ Джорджи? — попитах аз.
— Повече от четвърт час — веднага се намеси Фрида, силно зачервена, — а пък си е вкъщи, изобщо не е излизал от обед; не е излизал, само сновеше непрекъснато насам-натам, а сетне се успокои.
— Ключът е отвътре — каза Георг. — Заключено е.
Погледнах госпожа Залевски.
— Трябва да изтика ме ключа и да отворим. Имате ли втори ключ?
— Ще донеса връзката с ключовете — заяви Фрида с непривична за нея готовност да услужи. — Може някой да стане.