Поисках да ми дадат парче тел, с нея върнах ключа в ответно положение и го изтиках от дупката. Той падна от другата страна и изтрака на пода, Фрида изкрещя и закри лицето си с ръце.
— Я се махайте колкото е възможно по-далеч оттук — казах и аз и почнах да опитвам ключовете. Един от тях ставаше. Отключих и отворих вратата. Стаята беше в полумрак и в първия момент не се виждаше никой. Двете легла проблясваха сиво-бели, столовете бяха празни, вратите на гардероба затворени.
— Ето къде е! — изсъска над рамото ми Фрида, която отново се беше промушила. Нейният горещ дъх на лук жегна лицето ми. — Там в дъното, до прозореца.
— Не — каза Орлов, който бързо бе направил няколко крачки в стаята и се бе върнал. Той ме побутна, улови дръжката и дръпна вратата. Тогава се обърна към другите: — По-добре е да си идете. Може би не е хубаво да виждате такова нещо.
Той говореше бавно на своя твърд руско-немски език и стоеше пред вратата.
— О, боже! — промълви госпожа Залевски и отстъпи назад. И Ерна Бьоних направи няколко крачки назад. Единствена Фрида се опитваше да се промуши напред и да докопа дръжката. Орлов я отстрани.
— Наистина ще бъде по-добре — повтори той.
— Господине! — изведнъж се провикна грубо съветникът от Сметната палата и изопна тяло. — Как си позволявате! Като чужденец!
Орлов го погледна, без да трепне.
— Чужденец — каза той, — чужденец… в случая е все едно. Няма никакво значение…
— Умрял, а? — изсъска Фрида.
— Госпожа Залевски — казах, — аз също смятам, че е по-добре да останете тук само вие и може би Орлов и аз.
— Веднага телефонирайте за лекар — каза Орлов. Георг вече вдигаше слушалката. Всичко се разигра за по-малко от пет секунди.
— Аз оставам — заяви съветникът от Сметната палата, червен като рак. — Като германец имам правото…
Орлов сви рамене и отново отвори вратата. След това щракна ключа на електрическата лампа. Жените изпищяха и отстъпиха. Със синьо-черно лице и черен език между зъбите Хасе висеше на прозореца. Викнах:
— Бързо режете!
— Няма смисъл — изрече Орлов бавно, сурово и тъжно. — Познавам… по лицето… мъртъв от няколко часа…
— Но поне да опитаме…
— По-добре не. Първо да се извика полицията.
В същия момент на вратата се позвъни. Лекарят, който живееше наблизо, беше дошъл. Той хвърли само един поглед върху слабото, подкосено тяло.
— Нищо не може да се направи — каза той. Въпреки това трябва да опитаме с изкуствено дишане. Незабавно повикайте полицията и ми дайте един нож.
Хасе се бе обесил на дебел розов копринен шнур. Той беше от някакъв халат на жена му и Хасе много ловко бе го окачил на една кука над прозореца. Беше го натъркал със сапун. Хасе трябва да е стоял на рамката на прозореца, а после вероятно се е свлякъл оттам. Ръцете му бяха сгърчени, а лицето му — страшно. В този момент, колкото и да бе странно, обърнах внимание на това, че сега той беше в друг костюм, не в този, който носеше сутринта. Виждал го бях — това бе най-хубавият му костюм, син костюм от камгарн. Хасе беше обръснат и с чисто бельо. На масата лежаха едно до друго в педантичен ред паспортът му, спестовната книжка, четири банкноти от по десет марки и няколко сребърни монети. До тях — две писма, едното за жена му, а другото за полицията. До писмото за жена му бяха оставени още сребърна табакера и венчален пръстен. Той трябва дълго време да бе обмислял и предварително да бе сложил всичко в ред; защото стаята беше напълно разтребена и когато разгледахме по-добре, намерихме върху скрина още малко пари и една бележка, на която беше написано: остатък от наема за този месец. Хасе ги бе турил настрана, сякаш по този начин искаше да покаже, че това няма нищо общо със смъртта му.
Позвъни се, дойдоха двама цивилни полицейски чиновници. Лекарят, който междувременно беше свалил Хасе, се изправи.
— Мъртъв — каза той. — Самоубийство, без никакво съмнение.
Чиновниците не отговориха нищо. След като затвориха вратата, внимателно огледаха цялата стая. Извадиха няколко писма от едно чекмедже на шкафа и сравниха почерка с писмата върху масата. По-младият от двамата кимна.
— Знае ли някой причината?
Разправих каквото знаех. Той отново кимна и си записа адреса ми.
— Можем ли да поискаме да го отнесат? — попита лекарят.
— Поръчах в „Шарите“ болнична кола — отвърна по-младият от чиновниците — Трябва да дойде скоро.
Чакахме. В стаята беше тихо. Лекарят коленичи на пода до Хасе. Той беше разкопчал всичките му дрехи и ту разтъркваше гърдите му с кърпа, ту с движения правеше опити да го съживи. Чуваше се само как просвирва въздухът, като влиза и излиза през мъртвите дробове.