— Дванадесетият през тази седмица — каза по-младият полицейски чиновник.
— И все по същата причина ли? — попитах аз.
— Не. Почти всички поради безработица. Две семейства, едното с три деца. Със светилен газ, естествено. Семействата почти винаги го правят с газ.
Дойдоха носачите със своята носилка. Фрида се вмъкна заедно с тях. С някаква жажда тя се взираше в жалкото тяло на Хасе. Лицето й беше на червени петна, а тя цялата в пот.
— Какво търсите тук? — попита я по-възрастният полицейски чиновник грубо.
Фрида трепна.
— Но нали трябва да дам показания — заекна тя.
— Навън! — сопна й се той.
Носачите сложиха едно одеяло върху Хасе и го изнесоха. След тях си отидоха и двамата чиновници. Те взеха със себе си книжата.
— Той е депозирал парите за погребението — каза по-младият. — Ние ще ги предадем на съответното място. Ако се яви жената, кажете й, моля, да се обади в криминалния отдел на участъка. Той й е завещал парите си. Могат ли другите неща междувременно да останат тук?
Госпожа Залевски кимна.
— Стаята няма да се дава вече под наем.
— Добре.
Чиновникът се сбогува и си излезе. Ние също излязохме. Орлов заключи и предаде ключа на госпожа Залевски.
— Най-добре ще бъде колкото е възможно по-малко да се говори за цялата работа — казах аз.
— И аз мисля така — потвърди госпожа Залевски.
— Имам предвид главно вас, Фрида! — добавих аз. Фрида се сепна от някакъв особен унес. Очите й блестяха. Тя не отговори нищо. — Ако кажете само една дума пред госпожица Холман — продължих аз, — тогава бог да ви е на помощ!
— Това го зная и без вас — отвърна тя надменно. — Бедната дама е твърде болна, за да понесе това.
От очите й изскачаха искри. Трябваше да се овладея, за да не й перна една плесница.
— Горкият Хасе! — каза госпожа Залевски.
В коридора беше съвсем тъмно.
— Вие се отнесохте твърде грубо с граф Орлов — обърнах се аз към съветника от Сметната палата. Не бихте ли му казали няколко думи за извинение?
Старецът се втренчи в мене. После измърмори:
— Един германец никога не се извинява! Особено пък пред азиатец! — и тръшна шумно след себе си вратата на своята стая.
— Какво с станало е този филателистки кон? — попитах аз учуден. — Та той винаги беше кротък като агне.
— Няколко месеца вече тича по всички предизборни събрания — отвърна Георг от тъмнината.
— А, така ли!
Орлов и Ерна Бьоних си бяха отишли вече. Изведнъж госпожа Залевски се разплака.
— Не си го слагайте толкова на сърце — казах аз. — Вече нищо не можеше да се направи.
— Ужасно е! — хълцаше тя. — Ще се наложи да живея другаде, няма да го превъзмогна!
— Ще го превъзмогнете — казах аз. — Някога видях стотици мъртви. Англичани, отровени със задушлив газ. И го превъзмогнах.
Подадох ръка на Георг и си отидох в стаята. Беше тъмно. Неволно, преди да запаля лампата, погледнах към прозореца. Сетне се ослушах за Пат в съседната стая. Спеше. Отидох до шкафа, извадих бутилката с коняк и си налях една чаша. Конякът беше хубав и бе добре да си имаш такъв коняк. Сложих бутилката на масата. Последната чашка от нея бе изпил Хасе.
Помислих, че щеше да бъде по-разумно да не бях го оставял сам. Чувствувах се подтиснат, но не се упреквах. Бях преживял толкова много и знаех: или всичко, което човек върши, е за упрек, или за него никога няма упрек. Нещастието на Хасе беше там, че се случи в неделя. Ако жената бе изчезнала в делничен ден, той щеше да отиде на работа и навярно би надмогнал всичко.
Изпих втори коняк. Нямаше никакъв смисъл от такива разсъждения. Кой знае какво предстои и на мен! Никой не знае дали един ден няма да смятаме за щастлив човека, когото сега съжаляваме.
Чух, че Пат се раздвижи и отидох при нея. Тя ме гледаше.
— Наистина трябва да се отчаеш от мене, Роби каза тя. — Пак бях заспала дълбоко.
— Но това е чудесно — отвърнах аз.
— Не. — Тя се подпря на лакти. — Не исках да спя толкова много.
— Защо не? Понякога ми се ще да прекарам в сън идните петдесет години.
— Не бих желала тогава да си с петдесет години по-стар!
— Не зная. Това може да се каже, след като се е осъществило.
— Тъжен ли си? — попита тя.
— Не, напротив. Тъкмо реших да се облечем и да идем да се нахраним много хубаво. Ще поръчаме от всичко, което обичаш! А и ще се понапием.
— Прекрасно — отвърна тя. — И то ли спада към нашия голям банкрут?
— Да — казах. — Спада към него.
XXI
Към средата на октомври Яфе бе поръчал да ме извикат. Беше десет часа сутринта, но времето бе толкова мрачно, че в клиниката още светеха лампите. Сиянието им се смесваше с мъгливата здрачевина навън в някакъв болезнен зрак.