Яфе беше сам в големия си кабинет. Когато влязох, вдигна голата си, лъскава глава. Навъсен посочи големия прозорец, по които чукаха дъждовни капки.
— Какво ще кажете за това противно време?
Свих рамене.
— Да се надяваме, че дъждът скоро ще престане.
— Няма да престане. — Изгледа ме и замълча. После взе един молив от писалището си, почука с него по плота, вдигна го пред очите си и го сложи настрана.
— Мога да предположа защо сте ме повикали — казах аз.
Яфе промърмори нещо.
Изчаках един момент. После казах:
— Навярно Пат скоро ще трябва да замине…
— Да… — Яфе гневно се бе втренчил пред себе си. — Възнамерявах към края на октомври. Но при това време… — Той посегна към сребърния молив.
По прозореца плющяха шибани от вятъра струи на поройния дъжд. Звукът напомняше далечно тракане на картечница.
— Кога смятате, че трябва да замине? — попитах аз.
Изведнъж той ме измери с поглед от долу до горе.
— Утре — каза Яфе.
За секунда усетих, че нямам почва под краката си. Въздухът беше като памук и полепваше по дробовете ми. После ми мина и попитах колкото можех спокойно, ала гласът ми идеше някъде отдалеч, сякаш говореше някой друг:
— Нима състоянието й изведнъж се е влошило толкова много?
Яфе рязко поклати глава и се изправи.
— Ако бе се променило толкова много, тя изобщо не би могла да пътува — заяви той неприветливо. — Но така ще бъде по-добре. При това време всеки ден е една опасност. Простуди и други такива… — Той взе няколко писма от писалището. — Подготвил съм всичко. Остава само да отпътувате. Главния лекар на санаториума познавам от студентските си години. Той е много усърден. Осведомих го точно. — Яфе ми подаде писмата. Взех ги, но не ги пъхнах в джоба си. Той ме погледна, после застана пред мене и сложи ръка на рамото ми. Тя беше лека като птиче крило, изобщо не я усещах. — Тежко е — изрече той с променен глас. Зная. Затова и изчаках, доколкото изобщо беше възможно.
— Не е тежко — отвърнах аз.
Той направи движение в знак на несъгласие.
— Оставете.
— Не, не това имах предвид. Бих искал да зная само едно: ще се върне ли тя?
Яфе мълча един момент. Тъмните му, тесни очи блестяха в мътната жълта светлина.
— Защо искате да го знаете сега? — попита той подир известно време.
— Защото в противен случай ще е по-добре да не заминава — казах аз.
Той бързо вдигна поглед.
— Какво говорите?
— Иначе ще е по-добре да остане тук.
Яфе се втренчи в мене.
— Знаете ли какво би означавало това? — попита тогава той тихо и остро.
— Да — казах аз. — Би означавало, че тя няма да умира сама. А какво значи това, също зная.
Яфе вдигна високо рамене, като че ли мръзнеше. После бавно се приближи до прозореца, загледа се навън в дъжда. Когато се върна, лицето му се бе превърнало в маска. Той спря близо пред мене. Попита:
— На колко сте години?
— На тридесет — отвърнах аз. Не разбирах какво имаше наум.
— На тридесет — повтори Яфе с особен тон, сякаш говореше на себе си и съвсем не бе ме разбрал. — На тридесет, боже мой! — Той се върна до писалището си и застана там, дребен и недружелюбен редом с огромната, блестяща мебел. — Скоро ще стана на шестдесет — каза той, без да ме погледне, — но не бих могъл така. Винаги бих опитвал всичко отново и отново, дори с положителност да знаех, че е безполезно. Мълчах. Яфе стоеше така, сякаш беше забравил всичко наоколо си. Подир малко, след един негов жест, лицето му загуби студения си израз. Яфе се усмихна.
— Напълно съм уверен, че горе тя ще прекара зимата добре.
— Само зимата ли? — попитах аз.
— Надявам се, че през пролетта отново ще слезе тук.
— Надявам се! — повторих аз. — Какво значи „надявам се“?
— Всичко — отвърна Яфе. — Винаги всичко. Сега не мога да кажа повече. Останалото е възможност. Нека видим как ще бъде горе. Но определено се надявам, че през пролетта тя ще може да се върне.
— Определено?
— Да. — Заобиколи писалището и тъй силно блъсна с крак едно отворено чекмедже, че стъклата издрънчаха. — Дявол да го вземе, човече, и мен ме засяга това, че се налага тя да замине! — процеди той.
Влезе една сестра. Яфе кимна, за да я отпрати, но въпреки жеста му тя остана — набита, с грубо телосложение и лице на булдог под сиви коси.
— По-късно! — промърмори Яфе. — Елате по-късно. Ядосана, сестрата се обърна. На излизане изгаси електрическата лампа. Неочаквано в голямото помещение нахлу денят, сив и млечен. Лицето на Яфе изведнъж стана пепеляво.
— Стара вещица! — каза той. — От двадесет години искам да я изхвърля. Само че е твърде способна. — После се обърна към мен. — Е?