— Глупчо, та това е нашият кадилак! — изсъска Ленц.
— Не е възможно! — отвърна Юп и се ухили до уши.
— Ето ти, Готфрид — каза Кьостер, — видя ли днешната романтика!
— Бягай при помпата, Юп, проклет син на двадесетия век!
Ленц изчезна ядосан в бараката, за да придаде на обявлението по-здрава техническа опора, без да накърни неговата поетична приповдигнатост.
След няколко минути до входната врата неочаквано се появи главният инспектор Барзиг. Посрещнахме го с големи почести. Той беше инженер и вещо лице при „Феникс“, дружеството за застраховка на автомобили, важна личност при възлагането на автомобилни поправки. Поддържахме блестящи отношения с него. Действително, като инженер той беше със сатанински остър поглед и не затваряше очи пред никакъв пропуск, но като познавач на пеперудите бе мек, просто масло. Имаше голяма колекция, а веднъж ние му подарихме една едра нощна пеперуда, която вечерта беше влетяла в работилницата. Когато му подадохме крилатата животинка, Барзиг бе пребледнял и добил някак празничен вид. Пеперудата била „Мъртвешка глава“, нечувана рядкост, и липсвала в неговата сбирка. Той не можеше да забрави нашия подарък и оттогава при всяка възможност ни осигуряваше поръчки за поправки. За отплата ние му ловяхме всеки молец, който ни попаднеше.
— Един вермут, господин Барзиг? — попита Ленц, който вече се беше овладял.
— Никакъв алкохол през деня — отвърна Барзиг. Мой железен принцип.
— Принципите трябва и да се нарушават, иначе не носят никаква радост — обяви гордо Готфрид и наля чашите. — Да пием за бъдещето на редките сиво-розови нощни пеперуди, за „Пауново око“ и „Седефка“!
Барзиг се колеба един момент.
— Щом така поставяте нещата, няма как да откажа — примири се той и взе чашата.
— Но тогава ще трябва да се чукнем и за пеперудата „Малки биволски очи“! Великолепен екземпляр! — той се усмихна смутено, сякаш представяше като по-добро нещо съмнително у някоя жена. — знаете ли, именно при тях открих една нова разновидност. С четинести пипалца.
— Дявол да го вземе — каза Ленц, — моите почитания! Та вие сте пионер, името ви ще влезе в естествената история!
Всички изпихме по една чаша за четинестите пипалца. Барзиг избърса мустаците си.
— Нося ви добра вест. Можете да вземете форда.
Дирекцията даде съгласието си вие да извършите ремонта.
— Знаменито! — каза Кьостер. — Идва навреме. А как стои работата с нашата оферта?
— И тя е одобрена.
— Без снижаване на цената?
Барзиг смигна.
— Отначало господата не се съгласяваха. Но в края на краищата…
— Да вдигнем чаши за застрахователното дружество „Феникс“! — каза Ленц и отново наля.
Барзиг стана и се сбогува.
— Представете си — каза той на тръгване, — жената, която била във форда, въпреки всички грижи, преди няколко дена почина. А раните и бяха само от порязвания. Вероятно бе изгубила твърде много кръв.
— Колко годишна беше? — попита Кьостер.
— На тридесет и четири — отвърна Барзиг. — Бременна в четвъртия месец. С осигуровка за двадесет хиляди марки.
Веднага отидохме да вземем колата. Тя беше при един хлебопекар. Полупиян, една нощ той се блъснал с нея в някакъв зид. Единствено жена му била ранена: той самият нямал и драскотина.
Когато приготвяхме колата за откарване, собственикът се появи в гаража. Известно време ни гледа мълчаливо — стоеше отпуснат, прегърбен, с къс врат и глава, малко приведена напред. С нездравия сиво-бял цвят на лицето, с какъвто са всички хлебопекари, той изглеждаше в полумрака като голям тъжен брашнен червей. Бавно пристъпи към нас.
— Кога ще бъде готова колата? — попита той.
— След около три седмици — обясни Кьостер.
Мъжът посочи гюрука:
— И това е включено в ремонта, нали?
— Защо? — попита Ото. — Та той е съвсем запазен! Хлебопекарят нетърпеливо махна с ръка.
— Естествено. Но все пак един нов гюрук може да мине покрай другото. Поръчката е доста големичка за вас. Ще се разберем, нали?
— Не — каза Кьостер.
Той го разбираше много добре. Човекът искаше да включи безплатно и един нов гюрук, за който застрахователното дружество не отговаряше. Спорихме известно време. Хлебопекарят заплашваше, че щял да откаже поръчката и да поиска оферта от по-сговорчива работилница. Най-сетне Кьостер отстъпи. Не би го направил, ако нямахме нужда от работа.
— На, видите ли, защо не се съгласихте веднага? — каза хлебопекарят с лукава усмивка. — Тия дни ще дойда да избера материята. Бежово смятам, нежни тонове.
Потеглихме. Вън Ленц посочи седалките на форда. По тях имаше големи черни петна.