— Ще заминем още тази вечер — казах аз.
— Тази вечер?
— Да. Щом трябва, по-добре днес, отколкото утре. Ще я заведа. Няколко дни мога да отсъствувам тук. Яфе кимна и ми подаде ръка.
Тръгнах си. Пътят до вратата ми се видя много дълъг.
Отвън се спрях. Забелязах, че още държа в ръка писмата. Дъждовни капки чукаха по хартията. Избърсах писмата и ги прибрах във вътрешния си джоб. Огледах се. Пред болницата тъкмо бе спрял автобус. Беше пълен и цяла тълпа напираше към изхода. Няколко девойки в черни, блестящи мушами се смееха на шофьора. Той беше млад и белите му зъби блестяха на мургавото лице. „Всичко това е немислимо — казвах си, — невъзможно е. Навред кипи живот, а Пат трябва да замине!“
Автобусът потегли със звън. Под колелата му пръсна струя вода на тротоара. Продължих нататък, за да уведомя Кьостер и да се погрижа за билетите.
По обед се върнах вкъщи. Бях уредил всичко, телеграфирах и в санаториума.
— Пат — казах още от вратата, — можеш ли до довечера да стегнеш багажа си?
— Трябва ли да замина?
— Да — казах аз, — да, Пат.
— Сама?
— Не. Ще пътуваме заедно. Ще те заведа.
Цветът на лицето и се възвърна.
— Кога трябва да бъда готова? — попита тя.
— Влакът ни е довечера в десет.
— А ти ще излизаш ли сега?
— Не, ще остана тук до тръгването ни.
Тя въздъхна.
— Тогава работата е много проста, Роби — каза тя. — Да започнем ли веднага?
— Имаме още време.
— Бих искала да започнем още сега. Ще свършим бързо.
— Добре.
Събрах пъргаво няколкото неща, които исках да взема със себе си, за половин час бях готов. Тогава отидох при госпожа Залевски и и казах, че вечерта ще пътуваме. Уговорих с нея да освободим стаята на първи ноември, ако не би могла да я даде под наем по-рано. Тя бе склонна да поведе дълъг разговор, но аз бързо се върнах.
Пат беше коленичила пред огромен куфар, наоколо висяха роклите й, на леглото имаше бельо, а тя тъкмо загъваше обувките си. Спомних си, че Пат бе коленичила точно така и когато се настани да живее в тази стая и разопаковаше нещата си. Стори ми се, че това беше безкрайно далеч във времето и все пак всъщност едва вчера. Тя ме погледна.
— Ще вземеш ли и сребристата рокля?
Кимна.
— А какво ще правим с всички останали неща, Роби? С мебелите?
— Вече разговарях с госпожа Залевски. Колкото мога, ще взема в моята стая. Останалото ще предадем за съхранение в една експедиционна фирма. После ще го приберем, когато се върнеш.
— Когато се върна — каза тя.
— Да — отговорих аз, — напролет, когато се върнеш загоряла от слънцето.
Помогнах на Пат в стягането на куфарите и следобед, когато навън вече се стъмняваше, бяхме готови. Странно: всички мебели стояха на местата си, само шкафовете и чекмеджетата бяха опразнени и въпреки това стаята изведнъж ми се видя гола и тъжна.
Пат седна на леглото си. Изглеждаше уморена.
— Да запаля ли лампата?
Тя поклати глава.
— Нека бъде още малко така.
Седнах до нея. Попитах:
— Искаш ли цигара?
— Не, Роби. Само да поседя малко така.
Станах и отидох до прозореца. Вън светлината на уличните лампи трептеше в дъжда. Вятърът брулеше дърветата. Долу покрай къщата бавно вървеше Роза. Високите й обувки блестяха. Тя носеше под мишница някакъв пакет и отиваше към „Интернационал“. Вероятно си бе взела плетивото, за да направи някои вълнени неща за малката си дъщеря. Следваха я Фрици и Марион, и двете в нови бели, вталени шлифери, а на известно разстояние от тях беше Мими, опърпана и уморена.
Обърнах се. Вече бе станало толкова тъмно, че не можех да виждам Пат. Чувах само дишането й. Бавно помътнели, зад дърветата на гробищата почнаха да се катерят светлинните реклами. Червените светещи букви на рекламата за цигари се точеха над покривите на къщите като пъстра лента на орден, сините и смарагдово-зелените кръгове на винарските фирми заискриха и светлите очертания на рекламата за бельо пламнаха. През прозореца тяхната светлина хвърляше матов, разсеян зрак по стените и тавана. Отблясъкът се движеше насам-натам, стаята заприлича на изгубен малък водолазен звънец, около който шумяха дъждовните вълни и до който от огромна далечина все още проникваше слабото зарево на пъстрия свят.
Беше осем часът вечерта. Вън се чу клаксон.
— Това е Готфрид с таксито — казах аз. — Идва да ни вземе за вечеря.
Станах, отидох до прозореца и извиках, че слизаме. После запалих малката настолна лампа и отидох в моята стая. Беше ми сатанински чужда. Извадих шишето с ром и бързо изпих една чаша. Седнах на креслото и забих очи в тапетите. След малко станах и отидох до масичката с умивалника, за да се среша. Но забравих да го сторя, защото изведнъж в огледалото видях лицето си. Наблюдавах го студено и с любопитство. Изкривих устни и се захилих. То също се ухили — напрегнато и бледо. — „Ех, ти“, казах аз беззвучно. Тогава се върнах при Пат.