— Да тръгваме ли, мое храбро момиче? — попитах аз.
— Да — каза Пат, — но искам още веднъж да вляза в твоята стая.
— Защо? — отвърнах. — Това старо гнездо…
— Остани тук — каза тя. — Веднага ще се върна.
Изчаках малко, сетне отидох и аз. Пат стоеше по средата на стаята и когато ме видя, трепна. Никога досега не бях я виждал такава. Беше съвсем посърнала. Това трая само секунда, после отново ми се усмихна.
— Хайде — каза тя. — Поемаме ли?
До кухнята ни очакваше госпожа Залевски. Сивите й къдрици се люлееха, върху черната копринена рокля си беше сложила брошката с образа на покойния Залевски.
— Самообладание! — пошепнах на Пат. — Сега ще те прегърне.
В следния момент Пат вече изчезна в огромните обятия. Пълното лице над нея тръпнеше. Още няколко секунди и Пат щеше да бъде невъзвратимо удавена в сълзи, когато мама Залевски плачеше, очите й сякаш бяха под налягане като струя на сифон.
— Извинете — казах. — трябва да тръгнем веднага! Крайно време е!
— Крайно време? — Госпожа Залевски ме измери с унищожителен поглед. — Влакът потегля чак след два часа. Навярно междувременно искате да напиете бедното дете.
Пат не можеше да не се разсмее.
— Не, госпожо Залевски. Искаме да се сбогуваме и с другите.
Мама Залевски недоверчиво поклати глава.
— Госпожице Холман, вие виждате този млад мъж като царствен златен бокал. А той най-много да е златно ракиено шише.
— Чудесен образ — казах аз.
— Дете мое… — Госпожа Залевски отново се разчувствува. — Върнете се по-скоро. Стаята винаги е на ваше разположение. И кайзерът да живее в нея, ще трябва да излезе, щом се върнете вие!
— Благодаря ви, госпожо Залевски — каза Пат. Много благодаря за всичко. И за гледането на карти. Всичко ще запомня.
— Това е хубаво! — И добре си починете, та да сте съвсем здрава!
— Да — отвърна Пат, — ще се опитам. Довиждане, госпожо Залевски. Довиждане, Фрида.
Излязохме. Вратата на коридора хлопна зад нас. На стълбището беше полутъмно, няколко електрически крушки бяха изгорели. Пат мълчеше, като слизаше плавно и тихо по стълбите. Имах чувството, че някаква отпуска се бе свършила и в сива утрин отиваме на гарата, за да отпътуваме към фронта.
Ленц отвори вратата на таксито.
— Внимавайте — каза той. Колата беше пълна с рози. Два огромни букета от бели и червени рози лежаха на задните седалки. Веднага отгатнах произхода им — бяха от градината на катедралата. — Последните — заяви Готфрид самодоволно. — Струваха ми известни усилия. Дълго трябваше да разисквам с един пастор.
— Не беше ли един със светли, сини детски очи? — попитах аз.
— А-ха, значи, ти си бил, братко! — отвърна Готфрид. — Излиза, че ми е разправял за тебе. Човекът бил страшно разочарован, когато открил какво в действителност се крие в молитвите пред сцените от Христовия път към Голгота. А вече смятал, че набожността на мъжкото население отново се засилва.
— Как те остави да се измъкнеш с цветята? — попитах.
— С него човек може да се разбере. Накрая дори ми помагаше да бера.
Пат се засмя.
— Наистина ли?
Готфрид се усмихна.
— Естествено. Беше приказно да гледаш как в Полумрака духовникът подскача към най-високите клонки. Той просто прояви спортен дух. Разказа ми, че някога, в гимназията, бил добър футболист. Десен полузащитник, струва ми се.
— Ти си подвел един пастор да извърши кражба — казах аз. — Това се изкупва с няколкостотин години мъчения в ада. Но къде е Ото?
— Вече е у Алфонс. Нали ще идем при Алфонс да вечеряме?
— Да, естествено — каза Пат.
— И тъй, поемаме.
У Алфонс имаше шпекован заек, задушен с червено зеле и ябълки. След това като епилог той пусна на грамофона плоча с изпълнение на хор от донски казаци. Песента беше много тиха, хорът само глухо пригласяше, сякаш бе ек от далечен орган, докато един самотен, ясен глас трептеше над него. Струваше ми се, че вратата се отваря безшумно и някакъв стар, уморен човек влиза, сяда мълчаливо до една маса и се заслушва в песента на своята младост.
— Деца — каза Алфонс, когато припевът на хора все повече и повече затихваше, а накрая се разнесе като въздишка. — Деца, знаете ли за какво си спомням винаги когато слушам тази мелодия? За Иперн 1917-а, Готфрид, за оная вечер през март, с Бертелсман.