— Да — каза Готфрид, — помня я, Алфонс. Това беше вечерта на черешовите дървета.
Алфонс кимна.
Кьостер стана.
— Мисля, че е време — той погледна часовника, — Да, да тръгваме.
— Още един коняк — каза Алфонс. — От истинския „Наполеон“. Извадих го специално за вас!
Пихме от коняка, след това станахме.
— Довиждане, Алфонс — каза Пат. — Винаги с много голямо удоволствие съм идвала тук. — Тя му подаде ръка.
Алфонс се изчерви. Той държеше здраво нейната ръка между двете си лапи.
— И така, ако има някога нещо, просто ми съобщете. — Той я гледаше извънредно смутен. — Сега вие принадлежите към нашия кръг. Никога не бих помислил, че една жена може да бъде с нас.
— Благодаря — каза Пат, — благодаря, Алфонс. Не бихте могли да ми кажете нищо по-хубаво. Довиждане и всичко добро!
— Довиждане! До скорошно виждане!
Кьостер и Ленц ни заведоха на гарата. Пред нашата къща спряхме за малко и аз свалих кучето. Юп вече беше занесъл куфарите на гарата.
Стигнахме точно навреме. Едва се качихме и влакът тръгна. Когато локомотивът потегли, Готфрид бръкна в джоба си и ми подаде една обвита бутилка.
— Роби, вземи това. За из път всякога е добре, може да послужи.
— Благодаря — казах аз, — изпийте го тази вечер вие, деца. Аз съм си взел нещичко.
— Вземи я — отвърна Ленц. — Никога не се знае дали взетото е достатъчно. Вървеше успоредно с движещия се влак и ми подхвърли бутилката. — Довиждане, Пат! — извика той. — Като фалираме тук, всички ще дойдем горе. Ото като скиор, аз като учител по танц, Роби като пианист. Тогава ще съставим трупа с вас и ще обикаляме от хотел на хотел.
Влакът увеличи скоростта си и Готфрид изостана. Пат се надвеси от прозореца и почна да маха, докато гарата изчезна зад един завой. Тогава тя се обърна. Беше много бледа, очите й блестяха от влага. Прегърнах я.
— Ела — казах, — сега ще сръбнем нещо. Ти се държа чудесно.
— Но съвсем не се чувствувам великолепно — отвърна тя и направи опит да се усмихне.
— Аз също — казах. — Затова ще пийнем. Отворих бутилката и и дадох една чашка.
— Хубав ли е?
Тя кимна и се облегна на рамото ми.
— Ах, мили, какво ли ще излезе от всичко това?
— Не бива да плачеш — казах. — Бях горд, че ти не плака целия ден.
— Но аз съвсем не плача — отвърна тя и поклати глава, а сълзите се стичаха по слабото й лице.
— Хайде, пийни още мъничко — казах, като я притиснах до себе си. — Така е винаги, само в първия момент, после тръгва по-добре.
Пат кимна.
— Да, Роби. Ти никак не бива да се тревожиш за това. Веднага ще ми мине и е по-добре изобщо да не ме виждаш такава. Остави ме да постоя тук няколко минути сама, след туй ще се оправя.
— Защо? През целия ден ти беше толкова храбра, че сега спокойно можеш да плачеш на воля.
— Съвсем не бях храбра. Само че ти не го забеляза.
— Може би — казах. — Но тъкмо това е храброст.
Тя се опита да се усмихне.
— Всъщност защо, Роби?
— Защото не се предаваш. — Погалих косите й. — Докато не се предава, човек е по-силен от съдбата.
— У мен това не е смелост, мили — прошепна тя. — У мен е просто само страх. Жалък страх пред големия, последния страх.
— Това е истинска смелост, Пат.
Тя се облегна на мене.
— Ах, Роби, ти съвсем не знаеш какво е страх.
— О, зная — казах аз.
Вратата се отвори. Кондукторът поиска билетите. Подадох му ги.
— Билетът за спален вагон за дамата ли е? — попита той.
Кимнах.
— Тогава следва да отидете там — обърна се той към Пат. — Билетът ви не важи за другите купета.
— Добре.
— А кучето трябва да бъде във фургона — и дообясни, — там е отделението за кучета.
— Хубаво — казах аз, — къде е спалният вагон?
— Третият вагон вдясно. Фургонът е най-отпред.
Излезе. На гърдите му се полюшваше малко фенерче, сякаш вървеше през шахта на някаква мина.
— В такъв случай трябва да се преместим, Пат казах аз. — Скришом ще мушна Били при тебе. Няма какво да търси във фургона.
Не бях си взел билет за спален вагон. Нищо нямаше да ми стане от това, че щях да прекарам нощта в един ъгъл на купето. Пък и беше по-евтино. Юп беше внесъл багажа на Пат в спалния вагон. Спалното купе беше хубаво, малко, с облицовка от махагон. За Пат бе запазено долното легло. Попитах кондуктора дали е заето и горното.
— Да — отговори той, — от Франкфурт.
— Кога ще бъдем във Франкфурт?
— В два и половина.
Дадох му пари за почерпка и той се върна в своя кът от вагона.
— След половин час ще се прибера при теб с кучето — казах на Пат.
— Но как, нали кондукторът остава във вагона?
— Ще успея, само не си заключвай вратата.
Върнах се в моето купе, минавайки покрай кондуктора, който ме изгледа. На следващата гара слязох с кучето, минах по перона край спалния вагон до следващия. Там изчаках, докато кондукторът слезе, за да побъбри с началника на влака. Тогава се качих отново, прекосих вагона до спалното купе на Пат и се добрах до нея, без някой да ме види. Тя беше в меко бяло манто и бе очарователна. Очите й блестяха.