Слабият вятър развяваше на покрива знаме. Очаквах, че санаториумът ще е уреден като болница, но той приличаше, поне долния етаж, много повече на хотел. В хола гореше камина, а на няколко малки маси бяха сложени сервизи за чай.
Обадихме се в канцеларията. Един прислужник внесе багажа ни, а възрастна дама обяви, че Пат има стая номер 79. Попитах дали бих могъл и аз да получа стая за няколко дни.
Тя поклати глава.
— Не в санаториума. Но в страничното здание би могло.
— Къде е то?
— Редом с нас.
— Добре — казах аз, — тогава ми дайте там една стая и поръчайте да отнесат багажа ми.
С безшумен асансьор се изкачихме на втория етаж. Горе, във всеки случай, приличаше повече на болница. Наистина на твърде комфортна болница, но все пак на болница. Бели коридори, бели врати, всичко блестящо от стъкло, никел и чистота. Посрещна ни една старша сестра.
— Госпожица Холман?
— Да — каза Пат, — стая седемдесет и девет, нали?
Старшата сестра кимна, тръгна напред и отвори една врата.
— Тук е вашата стая.
Тя беше светло, средно голямо помещение, огряно от склоненото на заник слънце през широк прозорец. На масата имаше букет жълти и червени астри, а навън снежният простор блестеше, сред него селото се гушеше като в голяма, мека завивка.
— Харесва ли ти? — попитах Пат. Тя ме изгледа.
— Да — отвърна след това.
Прислужникът внесе куфарите.
— Кога трябва да се явя на преглед? — попита Пат сестрата.
— Утре преди обед. Ще бъде най-добре довечера да си легнете рано, за да сте отпочинала.
Пат свали палтото си и го метна на бялото легло, над което беше прикрепена нова таблица за температурата.
— Няма ли телефон в стаята? — попитах.
— Има контакт — каза сестрата. — Може да се постави.
— Трябва ли да направя още нещо? — попита Пат. Сестрата поклати глава.
— Днес не. Едва утре подир прегледа ще бъде определено всичко. Прегледът е в десет часа. Аз ще ви взема.
— Благодаря, сестра — каза Пат.
Сестрата излезе, Прислужникът още чакаше пред вратата. Дадох му пари за почерпка и едва тогава си отиде. Изведнъж в стаята стана много тихо. Пат стоеше до прозореца и гледаше навън. На фона на външния блясък главата й беше съвсем тъмна.
— Умори ли се? — попитах я.
Тя се обърна.
— Не.
— Изглеждаш уморена обаче.
— От друг вид е умората ми, Роби. Но за това все още имам време.
— Искаш ли да се преоблечеш? — попитах аз. Или първо да слезем за един час долу? Мисля, че е по-добре първо да пообиколим малко долу.
— Да — каза тя. — По-добре ще е.
Слязохме с безшумния асансьор и седнахме до една от малките масички в хола. След известно време дойде Хелга Гутман със своите приятели. Седнаха при нас. Хелга Гутман бе развълнувана и някак пресилено весела, но аз се радвах, че тя беше тук и че Пат имаше вече неколцина познати. Винаги е трудно да се преодолее първият ден.
XXII
Седмица по-късно се върнах обратно. От гарата отидох направо в работилницата. Пристигнах надвечер, все още валеше и ми се струваше, че бе изминала цяла година, откак потеглихме с Пат.
Кьостер и Ленц седяха в канцеларията.
— Идваш тъкмо навреме — каза Готфрид.
— Какво се е случило? — попитах.
— Остави го първо да влезе — каза Кьостер. Седнах при тях.
— Как е Пат? — попита Ото.
— Добре. Доколкото изобщо може да бъде добре. Но кажете ми какво става тук?
— Въпросът беше за катастрофиралата кола. Бяхме я поправили и предали преди четиринадесет дни. Вчера Кьостер отишъл да получи парите. Междувременно обаче мъжът, комуто принадлежеше колата, обявил фалит и тя била включена в масата на несъстоятелността.
— Но това не е толкова страшно — казах аз, — Ще имаме работа само със застрахователното дружество.
— И ние така смятахме — заяви Ленц сухо. — Колата обаче не е била застрахована.
— Дявол да го вземе! Вярно ли е, Ото?
Кьостер кимна.
— Едва днес го научих.
— Та затова ли се грижихме като милосърдни сестри за този брат и се бихме за тази таратайка! изръмжа Ленц. — А сега да висим във въздуха с четири хиляди марки!
— Кой би могъл да предположи? — казах аз.
Ленц почна да се смее.
— Преглупаво е.
— Какво ще правим сега, Ото? — попитах.
— Предявих нашето искане на синдика по несъстоятелността. Но се страхувам, че няма да излезе кой знае какво от тази работа.
— Ще затворим работилницата, ето какво ще излезе от цялата работа — каза Готфрид. — Финансовото управление вече ни притиска за данъците.
— Възможно е — призна Кьостер.
Ленц стана.
— Хладнокръвие и добро държание при трудни положения са украшение за войника. — Той отиде до шкафа и извади коняка.