— При наличието на коняк можем да се държим дори героично — казах аз. — Ако не се лъжа, това е последната бутилка от хубавия.
— Героичното държание, момче — обърна се Ленц назидателно, — е за трудни времена. Ние обаче живеем в отчаяно време. Тогава единственото порядъчно държание е хуморът. — Той изпи чашата си. — Сега ще се кача на нашия стар Росинант, за да посъбера малко дребни пари.
Той мина през тъмния двор и потегли с таксито. Ние с Кьостер поседяхме още малко.
— Лошо, Ото — казах. — В последно време ни се струпаха дяволски много беди.
— Приучих се да не размишлявам повече, отколкото е безусловно необходимо — отвърна Кьостер. — И това все още е достатъчно. Как бе горе?
— Ако не бе тази болест — рай. Сняг и слънце.
Той вдигна глава.
— Сняг и слънце. Звучи някак невероятно, нали?
— Да. Дяволски невероятно. Там горе всичко е невероятно.
Той ме погледна.
— Какви намерения имаш за тази вечер?
Вдигнах рамене.
— Първо ще си занеса куфара в къщи.
— Аз трябва да изляза за един час. Ще дойдеш ли по-късно в бара?
— Непременно. Какво бих правил иначе?
Взех куфара си от гарата и го занесох в къщи. Отключих вратата толкова тихо, колкото можех, защото нямах желание да говоря с когото и да било. Удаде ми се да вляза, без да попадна в лапите на госпожа Залевски. Поседях известно време в стаята си. На масата лежаха писма и вестници. Писмата бяха просто печатни рекламни пратки. Нямах никой, който да ми пише. „Сега ще имам“ — помислих си. После станах, измих се и се преоблякох. Куфара си не опразних; исках по-късно, когато се върна сам в къщи, да имам какво да върша. Не отидох и в стаята на Пат, макар да знаех, че никой не живее там. Промъкнах се тихо по коридора и си отдъхнах, когато излязох вън.
Отидох в кафене „Интернационал“, за да хапна нещо. Келнерът Алоис ме поздрави още на вратата.
— Отново тук?
— Да — казах аз. — В края на краищата човек винаги се завръща.
Заедно с другите момичета Роза седеше край една голяма маса. Почти всички бяха тук — беше времето между първата и втората им обиколка.
— Боже мой, Роберт! — каза Роза. — Рядък гост! Какво? Сега ще идваш ли по-често?
— Вероятно. Не ме разпитвай толкова. Важното е, че пак съм тук.
— Не се съсипвай — каза тя и ме погледна. — Всичко минава.
— Вярно е — казах аз. — Това е единствената непоклатима истина на света.
— Ясно — отвърна Роза. — И Лили може да приглася на тия думи.
— Лили ли? — Едва сега я видях да седи редом с Роза. — Но какво правиш тук? Нали се омъжи и трябваше да си седиш у дома или в магазина за инсталационни материали?
Лили не отговори.
— Магазин за инсталационни материали — каза Роза подигравателно. — Докато тя имаше пари, всичко вървеше като по масло. Лили това, Лили онова, нямаше значение каква е била по-рано. Точно половин година трая тази прелест! Когато и измъкнал и последния пфениг, изтънченият господин, а беше станал такъв с нейните пари, изведнъж не можел да понесе една проститутка да му бъде жена. — Тя пухтеше. — Естествено изведнъж нищо не знаел за това, което било по-рано! Бил безкрайно изненадан от миналото й! Толкова безкрайно, че да му послужи като повод за развод. Но парите естествено изчезнали.
— А колко всъщност са били? — попитах.
— Четири хиляди марки, не е дребна работа! Как мислиш, с колко мръсници е трябвало да спи за тези пари!
— Четири хиляди марки! — казах. — Отново четири хиляди. Изглежда, че днес висят във въздуха.
Роза ме погледна недоумяваща.
— По-добре изсвири нещо — каза тя, — за да се настроим другояче.
— Добре — щом пак сме се събрали всички.
Седнах на пианото и изсвирих няколко шлагера. Докато свирех, мислех за това, че парите на Пат щяха да стигнат за санаториума само приблизително докъм края на януари и че трябваше да печеля повече, отколкото досега. Механично удрях по клавишите и гледах как Роза, седнала на канапето до мене, слушаше унесено, а редом бе бледото, напълно вкаменено от чудовищното разочарование лице на Лили, по-студено и по-безжизнено, отколкото ако беше мъртво.
Един вик ме изтръгна от моята замисленост. Роза се бе сепнала в мечтателния си унес. Тя се изправи зад масата, шапката и се бе килнала, очите и бяха широко отворени и бавно, без да забележи, кафето от обърнатата и чаша се стичаше от масата в отворената и чантичка.
— Артур! — заекна тя. — Артур! Наистина ли си ти?
Престанах да свиря. Беше влязъл един мъж, сух, с вяли движения и с бомбе, тикнато чак на тила. Имаше жълт, нездрав цвят на лицето, голям нос и твърде малка, яйцевидна глава.