— Артур — заекваше все още Роза. — Ти ли си?
— Е, кой друг? — изръмжа Артур.
— Боже мой, откъде идеш?
— Откъде да ида? От улицата, през вратата.
Артур не беше особено любезен, макар да се връщаше след толкова дълго време. Наблюдавах ги с любопитство. Това, значи, беше приказният идол на Роза, бащата на нейното дете. Той изглеждаше така, като че идва направо от затвора. Не успях да открия у Артур нищо, което би било опорна точка за нейната безпаметна любов към него. Но може би загадката беше тъкмо в отсъствието на такава. Странно, по какво се полъгваха тези твърди като диамант познавачки на мъжете!
Без да пита някого, Артур взе пълната чаша бира, която стоеше на масата пред Роза, и я изпи. Докато пиеше, адамовата ябълка на тънкия му, жилест врат се качваше и слизаше като асансьор. Роза го гледаше сияеща.
— Искаш ли още една? — попита тя.
— Естествено — промърмори Артур, — но по-голяма.
— Алоис! — Роза, щастлива, махна с ръка към келнера. — Той иска още една бира!
— Виждам — заяви Алоис невъзмутимо и наточи.
— А малката! Артур, та ти изобщо не си виждал малката Елвира!
— Ех, ти! — За пръв път Артур се пооживи. В знак на протест вдигна ръка към гърдите си. — Не ми опявай на главата! Това не ме засяга! Аз исках да махнеш детето. И щеше да се махне, ако не бях… Той потъна в мрачни мисли. — Сега естествено ти трябват пари и пак пари.
— Не е толкова лошо, Артур. Пък и момиченце е.
— Също струва пари — каза Артур и изля втора та чаша в гърлото си. — Може би ще се намери някоя побъркана богата жена, която ще го вземе за свое. Разбира се, като си плати както се следва. Това би било единственото.
Той се събуди от размишленията си.
— Имаш ли мангизи в себе си?
Роза усърдно отвори изцапаната си с кафе чантичка.
— Пет марки само, Артур, не можех и да допусна, че ще дойдеш, ама вкъщи имам повече.
Артур като паша пусна монетата в джоба на жилетката си.
— Как ли ще изкараш нещо, щом си си наместила задника тук на канапето — измърмори той навъсено.
— Излизам вече, Артур. Но сега няма кой знае какво. Време за вечеря…
— И от дребния добитък се събира тор — отсече Артур.
— Тръгвам вече.
— Ех… — Артур докосна бомбето си. — Ще на мина пак… към дванадесет.
Той си тръгна вдървено, с вяли движения. Роза блажено гледаше подир него. Артур не се обърна и остави вратата отворена.
— Камила! — изруга Алоис и затвори вратата. Роза ни изгледа гордо.
— Не е ли приказен? От нищо не му мига окото. Къде ли се бе дянал през цялото време?
— По лицето му се познава — отвърна Вали. — На сигурно място е бил. Затова изпитва отвращение от полицейски гербове!
— Ти не го познаваш.
— Достатъчно го познавам — каза Вали.
— Ти не разбираш. — Роза се изправи. — Той е истински мъж, не е някой мекушав. Е, вече трябва да тръгвам. Довиждане, деца!
Подмладена и окрилена, като полюшваше бедра, тя излезе. Сега отново имаше един, комуто щеше да дава парите си, за да ги пропива и да я бие след това. Тя беше щастлива.
Половин час по-късно излязоха и другите. Само Лили с вкаменено лице продължи да седи на канапето. Подрънках още малко на пианото, после изядох един сандвич и също се махнах. Човек не можеше да издържи дълго така сам с Лили.
Помъкнах се по влажните, тъмни улици. Пред гробището стоеше една група от Армията на спасението. Под съпровода на тромбони и тромпети те пееха за небесния Ерусалим. Спрях се. Изведнъж имах чувството, че няма да мога да издържа сам, без Пат. Втренчен в бледо мержелеещите се паметници на гробището, си казвах, че до преди година всъщност бях много по-самотен, че тогава изобщо не познавах Пат, а сега тя все пак съществува, макар и да не бе при мене, но всичко това не ми помагаше, изведнъж бях разстроен и в пълна безпътица. Накрая реших да ида горе в стаята си, за да видя дали случайно не се е получило писмо от нея. Беше съвсем безсмислено, защото още не можеше да е пристигнало, и наистина нямаше нищо, но въпреки това се качих.
Когато излизах, отново срещнах Орлов на вратата. Той носеше смокинг под разкопчаната си връхна дреха и отиваше в хотела, където работеше като танцьор. Попитах го дали междувременно е чул нещо за госпожа Хасе.
— Не — каза той, — още не се е връщала тук. И в полицията не се е обаждала. По-добре ще е да не се връща.
Тръгнахме заедно надолу по улицата. Когато стигнахме пред хотела, в който работеше, една дама тъкмо излизаше от своя буик и с радостен вик се спусна към него. Тя беше доста пълна и елегантна и имаше поувехналото лице на четиридесетгодишна блондинка, която никога не е познала грижи и тревожни мисли.
— Извинете — каза Орлов, като бегло ме погледна, — работата. — Той се поклони пред блондинката и й целуна ръка.