В бара бяха Валентин, Кьостер и Фердинанд Грау. Ленц дойде малко по-късно. Седнах при тях и си поръчах половин бутилка ром. Все още се чувствувах ужасно зле.
Фердинанд киснеше в един ъгъл, широк и едър, с хлътнало лице и съвсем ясни сини очи. Беше пил вече какво ли не.
— Е, малък Роби — каза той и ме тупна по рамо то, — какво става с тебе?
— Нищо, Фердинанд — отвърнах аз. — Тъкмо това е лошото.
Той ме наблюдава известно време.
— Нищо ли? — каза тогава. — Нищо? Това е много! Нищото е огледалото, в което човек познава света.
— Браво! — извика Ленц. — Нечувано оригинално, Фердинанд!
— Мълчи, Готфрид! — Фердинанд обърна към него голямата си глава. — Един романтик като тебе е само патетичен скокльо по ръба на живота. Той неизменно го разбира грешно и от това извлича своите сентенции. Какво знаеш за нищото ти, от леката категория?
— Достатъчно, за да искам да остана в леката категория — заяви Ленц. — Порядъчните хора изпитват уважение пред нищото, Фердинанд. Те не се ровят из него като къртици. — Грау го гледаше втренчено.
— Наздраве! — каза Готфрид.
— Наздраве! — повтори Фердинанд. — Наздраве, тапа такава!
Изпразниха чашите си.
— Много бих искал да бъда тапа — казах аз и също изпразних чашата си. — Такъв, дето всичко върши както трябва и всичко му се удава. Поне за известно време.
— Вероотстъпничество! — Фердинанд тежко се облегна назад в креслото си, та то пропука. — Искаш да станеш дезертьор? Да предадеш братството?
— Не — казах аз, — никого не искам да предавам. Искам само не винаги и във всичко ние да сме потърпевшите.
Фердинанд се наведе напред. Широкото му разгневено лице потръпваше.
— Ти принадлежиш към един орден, братко, към ордена на несполучилите, на некадърните, с техните безцелни желания, с техния копнеж, който не носи нищо, с тяхната любов без бъдеще, с тяхното отчаяние без разум. — Той се усмихна. — Тайното братство, което предпочита да загине, отколкото да направи кариера, което предпочита да проиграе, да съсипе, да загуби живота, отколкото делово да фалшифицира или забрави недостигаемия образ, братя, образа, който носи в сърцето си, стаен и неугасим в часовете, дните и нощите, когато няма нищо друго, освен голия живот и голата смърт. — Фердинанд вдигна чашата си и кимна към Фред на бара. — Дай ми да пия!
Фред донесе бутилката.
— Да пусна ли да ви посвири грамофонът? — попита той.
— Не — каза Ленц, — изхвърли този твои грамофон и ни донеси по-големи чаши. После угаси половината лампи, сложи тук няколко бутилки и изчезвай в канцеларията си.
Фред мълком кимна и угаси потонното осветление.
Останаха да светят малките лампи с пергаментови абажури от стари географски карти. Ленц напълни чашите.
— Наздраве, деца! Затова, че живеем! Затова, че дишаме! Затова, че толкова силно усещаме живота, че не знаем какво да правим с него!
— Така е — каза Фердинанд, — само нещастният познава щастието. Щастливият е манекен на жизнеността. Той само я показва, не я притежава. Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината! Който е бил сред бурята, не знае какво да прави с една електростатична машина. Проклета да е бурята! Благословен да е нашият скромен живот! И понеже го обичаме, не искаме да го дадем под лихва! Искаме да го съсипем! Пийте, деца! Има звезди, които още светят, всяка нощ, макар да са се пръснали преди десетки хиляди години! Пийте, докато е време! Да живее нещастието! Да живее мракът!
Той напълни с коняк една водна чаша и я изпи.
В два часа станахме. Ленц откара в къщи Валентин и Фердинанд.
— Ела — каза ми Кьостер и запали мотора на Карл.
— Мога да си отида пеша, Ото, няколко крачки са.
Той ме изгледа.
— Ще излезем малко навън.
— Добре.
Качих се.
— Карай ти! — каза Кьостер.
— Глупости, Ото! Не мога, пиян съм.
— Карай! На моя отговорност!
— Ще видиш — казах аз и седнах на волана. Моторът ревеше. Кормилото трепереше в ръцете ми, Улиците се люлееха край мене, къщите се тресяха, лампите бяха силно наклонени под дъжда.
— Не върви, Ото. Ще се блъсна в нещо.
— Блъсни се — отвърна той.
Погледнах го. Лицето му беше ясно, напрегнато, но овладяно. Той гледаше улицата пред нас. Облегнах се назад и стиснах волана по-здраво. Прехапах устни и присвих очите си. Бавно пътят стана по-ясен.
— Накъде, Ото?
— Нататък, навън.
Стигнахме улицата, извеждаща извън града, и поехме по шосето.
— Дълги светлини! — каза Кьостер.
Пред нас бетонното шосе блестеше в светлосиво.