— Кой е? — извиках.
— Аз, господин Локамп.
Познах гласа на госпожа Залевски.
— Влезте, вратата е отворена.
Дръжката скръцна и аз видях госпожа Залевски в рамката на вратата на фона на жълтата светлина от коридора.
— Госпожа Хасе дойде — пошепна тя. — Елате бързо, Аз не мога да й го кажа.
Не се мръдвах. Първо трябваше да се окопитя.
— Изпратете я в полицията! — отвърнах тогава.
— Господин Локамп! — Госпожа Залевски вдигна ръце. — Няма никой вкъщи. Вие трябва да ми помогнете. Та нали сте християнин!
Тя стоеше като танцуваща черна сянка в правоъгълника на отворената врата.
— Престанете — казах раздразнено. — Идвам.
Облякох се и излязох. Госпожа Залевски ме чакаше в коридора.
— Тя знае ли вече нещо? — попитах аз.
Залевски поклати глава и притисна носна кърпичка към устните си.
— Къде е?
— В предишната си стая.
Пред кухнята стоеше Фрида и от вълнение се обливаше в пот.
— Тя носи шапка, цялата в щраусови пера, и диамантена брошка — прошушна Фрида.
— Внимавайте тази разстроена кухненска мечка да не подслушва — казах на госпожа Залевски и влязох.
Госпожа Хасе стоеше до прозореца. При влизането ми тя се обърна мигновено. Видимо бе очаквала друг. Идиотско беше, но първият ми поглед се плъзна по шапката и брошката, макар да не исках. Фрида имаше право. Шапката беше помпозна. Брошката — не толкова. От глава до пети госпожа Хасе беше натруфена — без вкус, — но като човек, който иска да покаже някому колко добре му върви. Общо взето, не изглеждаше лошо; във всеки случай по-добре, отколкото през цялата година, която прекара тук.
— Хасе явно и на Бъдни вечер работи, нали? — попита тя остро.
— Не — казах аз.
— Тогава къде е? В отпуск?
Тя се приближи към мен, като полюляваше бедра.
Усетих нейния твърде силен парфюм.
— Какво още искате от него? — попитах я.
— Да уредя работите си. Да си разчистим сметките. В края на краищата една част от това тук принадлежи и на мене.
— Вече не е необходимо — казах аз; — Сега всичко ви принадлежи.
Тя се втренчи в мене.
— Той е мъртъв.
На драго сърце бих й го казал другояче. С по-голяма подготовка и не изведнъж. Но не знаех как да започна. Освен това главата ми беше още мътна от следобедния сън, от съня, при който човек е близо до самоубийство, когато се събуди.
Госпожа Хасе стоеше сред стаята и странно, в момента, в който й казах за смъртта, съвсем ясно видях, че ако сега паднеше, не би се ударила в нищо. Странно беше, но действително не виждах нищо друго и не мислех за нищо друго.
Но тя не падна. Продължаваше да стои права и да ме гледа.
— Така ли? — каза тя. — Така ли?… — Само щраусовите пера по шапката й трепереха. И изведнъж, без да забележа какво се разиграва тук, видях нагласената, парфюмирана жена пред мене да се състарява. Сякаш времето я шибаше като дъжд в буря, всяка секунда като година; напрегнатостта се скъса, триумфът угасна, лицето изтля. Като червеи по него пропълзяха бръчки и после, когато опипом, с несигурно движение жената посегна към облегалката на един стол и приседна така, като че се страхуваше да не счупи нещо, ми се стори, че това не е същият човек — толкова уморена, съсипана и стара изглеждаше тя.
— Какво му беше? — попита тя, без да движи устни.
— Стана ненадейно — отговорих аз.
Тя не слушаше. Гледаше ръцете си.
— Какво да правя сега? — шепнеше. — Какво да правя сега?
Чаках да изтече малко време. Чувствувах се ужасно.
— Сигурно имате някого, при когото бихте могли да отидете — казах накрая. — Най-добре е да не оставате тук. Навярно и вие нямате желание да останете тук…
— Сега всичко е много по-различно — отвърна тя, без да ме погледне. — Какво да правя сега?
— Положително има някой, който ви чака. Върнете се при него и заедно обсъдете всичко. А след Коледа идете в полицейския участък. Там са оставени нещата и спестовната книжка. Трябва да се явите, за да ви бъдат изплатени парите.
— Пари, пари — прошепна тя глухо. — Какви пари?
— Доста пари. Около хиляда и двеста марки.
Жената вдигна глава. В очите й изведнъж се появи израз на безумие.
— Не! — изкрещя тя. — Това не е вярно! — Не й отговорих. — Кажете, че не е вярно — промълви тя.
— Може би не е вярно. Но е и възможно тайно да ги е слагал настрана за черни дни.
Тя се изправи. Изведнъж се бе преобразила напълно. Движенията й бяха станали резки, механични. Жената приближи лицето си до моето.
— Да, вярно е! — изсъска тя. — Чувствувам, че е вярно! Този негодник! О, този негодник! Остави ме да изтърпя всичко това, а после ето какво било! Но аз ще ги взема и ще ги пропилея всичките за една вечер, на улицата ще ги хвърля, та да не остане нищо от тях! Нищо! Нищо!