— Кръвта на покойната му жена. И един нов гюрук измъкна! В бежово. Нежни тонове. Моите почитания! За тоя вярвам ще е лесно да изкопчи осигуровка и за двама загинали. Нали жената е била бременна!
Кьостер сви рамене.
— Навярно си мисли, че едното няма нищо общо с другото.
— Възможно е — додаде Ленц. — Положително има хора, за които нещо такова е просто утеха в нещастието. На нас то ни изяжда цели петдесет марки от печалбата.
Следобед намерих предлог да си отида у дома. В пет часа, както се бяхме уговорили, щях да се срещна с Патриция Холман, но в работилницата не казах нищо за това. Не че исках да го скрия, ала изведнъж то ми се стори твърде невероятно.
За място на срещата тя бе определила едно кафене. Не го познавах: знаех само, че е малко, елегантно заведение. Отидох, без да подозирам каквото и да било. Но още с влизането си се стъписах изплашен. Залата бе пълна с бъбрещи жени. Бях попаднал в типична дамска сладкарница.
С усилие ми се удаде да заема маса, която се освобождаваше в момента. С неприятно чувство се огледах наоколо. Освен мене тук седяха още двама мъже, а те не ми харесаха.
— Кафе, чай, шоколад? — попита келнерът и със салфетката си отвя от масата няколко трохи от пасти върху костюма ми.
— Един голям коняк — отвърнах аз.
Той го донесе. Но едновременно доведе и малка дамска компания, която търсеше място, начело с една атлетка на зряла възраст и шапка с траурен воал.
— Четири места, моля! — каза той и посочи моята маса.
— Не бързай — намесих се аз, — масата не е свободна. Очаквам някого.
— Не може, господине — каза келнерът. — По това време не е редно да се резервират места.
Погледнах го. После бавно измерих с очи атлетката, която сега стоеше пред масата и се бе вкопчила в облегалката на един стол. Видях лицето й и се отказах от всякаква съпротива. Дори с топове човек не би разколебал тази особа в решението й да завоюва масата.
— Можете ли поне да ми донесете още един коняк? — изръмжах на келнера.
— С удоволствие, господине. Пак ли голям?
— Да.
— Моля. — Той се поклони. — Масата все пак е за шест души, драги господине — каза той за извинение.
— Добре. Донесете ми коняка.
Атлетката, изглежда, се числеше, към някакъв въздържателски клуб. Тя се бе втренчила в моя коняк така, сякаш беше развалена риба. За да я подразня, направих поръчка за още един и също се втренчих в него. Но цялото начинание изведнъж ми се стори смешно. Какво търсех тука? И какво исках от момичето? Дори не бях уверен дали, ще го позная сред цялата суетня тук и глъчката на говорящите. Ядно излях коняка в гърлото си.
— Привет! — каза някой зад мене.
Трепнах. Вече стояхме лице в лице, момичето се смееше.
— Ама вие почвате отрано!
Оставих на масата чашата, която все още държах в ръка. Неочаквано бях объркан. То съвсем не изглеждаше такова, каквото бе останало в спомена ми. Сред многото добре охранени жени, поглъщащи сладкиши, момичето приличаше на слаба, млада амазонка, смела, лъчезарна, уверена и непристъпна. Помежду ни никога няма да се създаде близост, помислих си аз и казах:
— Но откъде се появихте така като привидение? През цялото време наблюдавах вратата!
То посочи надясно.
— Отсреща има втори вход. Но аз закъснях. Отдавна ли чакате?
— Съвсем не. Най-много две-три минути. И аз току-що дойдох.
Дамската компания на моята маса притихна. Усещах забити в тила, си преценяващите погледи на четири солидни майки.
— Тук ли ще останем? — попитах аз.
Момичето хвърли бегъл поглед към масата. Устните му трепнаха. Погледна ме весело.
— Страхувам се, че всички кафенета са еднакви.
Поклатих глава.
— Когато са празни, те са по-добри. Тук сякаш е дяволско сборище, човек ще получи комплекс за малоценност. Най-добре е да идем в някой бар.
— Бар ли? Нима има барове, отворени посред бял ден?
— Знам един — казах аз. Във всеки случай е много тих. Ако ви допада такъв…
— Понякога — да…
Вдигнах очи. В момента не можах да схвана какво имаше предвид. Нямах нищо против иронията, ако не бе насочена срещу мене; но моята съвест не беше чиста.
— Тогава да вървим — каза момичето.
Дадох знак на келнера.
— Три големи коняка — изрева този клетник с глас, като че ли клиентът, на когото щеше да прави сметка, бе на оня свят. — Три марки и трийсе!
Девойката се обърна.
— Три коняка за три минути? Чудесно темпо!
— Двата са от вчера.
— Какъв лъжец! — просъска атлетката на масата. Тя бе мълчала дълго.
Извих се и се поклоних.
— Щастливо Рождество, уважаеми госпожи!
След това излязох бързо.
— Да не сте се сдърпали? — попита ме момичето, когато бяхме вече навън.