Мълчах. Дотегна ми. Тя бе преодоляла първите минути, знаеше, че Хасе е мъртъв, а с останалото нека се справя сама. Навярно още веднъж щеше да стигне до припадък, когато чуеше, че той се бе обесил, но то си оставаше нейна работа. Хасе не можеше да бъде съживен заради тази жена.
Сега тя плачеше. Цяла се обливаше в сълзи. Плачеше високо и жално като дете. Бих дал много, ако можех да запуша една цигара! Непоносимо беше да гледам как някой плаче.
Най-после тя престана. Избърса лицето си, механично извади пудриера и се напудри, без да гледа в огледалото. После прибра сребърната пудриера, но забрави да затвори чантичката си.
— Не зная нищо вече — каза тя с пресипнал глас, не зная нищо вече. Той наистина беше добър човек.
— Да, беше.
Казах й още адреса на полицейския участък и това, че сега вече е затворен. Струваше ми се, че е по-добре, ако тя не отиде веднага там. За днес й стигаше.
Когато тя си отиде, госпожа Залевски излезе от своя салон.
— Няма ли тук друг човек освен мене? — попитах аз, ядосан на себе си.
— Само господин Джорджи. Какво каза тя?
— Нищо.
— Толкова по-добре.
— Зависи. Не винаги е по-добре.
— Аз не я съжалявам — Заяви енергично госпожа Залевски. — Ни най-малко.
— Съжалението е най-ненужната стока на този свят — с раздразнение казах. — То е обратната страна на злорадството, ако искате да знаете. Колко стана часът?
— Седем без четвърт.
— В седем бих искал да телефонирам на госпожица Холман, но така, че никой да не слуша. Може ли?
— Че вкъщи няма никой освен господин Джорджи. Фрида вече отпратих. Ако желаете, бихте могли да седнете и в кухнята. Шнурът стига дотам.
— Добре.
Почуках на Джорджи. Отдавна не бях се отбивал при него. Той стоеше на писалищната си маса и изглеждаше дяволски зле. Наоколо бяха разхвърляни куп разкъсани книжа.
— Добър ден, Джорджи. Какво правиш тук?
— Инвентаризация — отвърна той с вяла усмивка.
— Приятно коледно занимание! — Наведох се над една от скъсаните хартии. Бяха от студентска тетрадка, изписани с химически формули. — Защо? — попитах аз.
— Вече е безпредметно, Роби.
Джорджи изглеждаше доста залинял. Ушите му сякаш бяха от восък.
— Какво си ял днес?
Той махна с ръка.
— Не е ли все едно? И не в това е работата. Не в яденето. Просто не мога да издържам повече. Трябва да се откажа.
— Толкова лошо ли е?
— Да.
— Джорджи — отвърнах спокойно, — погледни ме. Ще повярваш ли, че някога и аз исках да стана нещо повече от пианист в свърталището на проститутки „Интернационал“?
Той кършеше ръце.
— Зная, Роби. Но това не ми помага. За мене учението беше всичко. А сега разбрах, че няма вече смисъл. Че нищо няма смисъл. И всъщност защо да се живее?
Трябваше да се усмихна, колкото и нещастен да седеше той пред мен и макар за него това да бе много сериозно.
— Ех ти, магаренце — казах аз, — ама че откритие си направил! Вярваш ли, че единствен ти си стигнал до тази неизмерима мъдрост? Естествено няма смисъл. Но човек не живее само за единия смисъл. Не е толкова просто. Хайде, облечи се. Ще дойдеш с мене в „Интернационал“. Ще отпразнуваме това, че си станал мъж. Досега беше ученик. Ще те взема след половин час.
— Не — каза той.
Джорджи беше напълно съсипан.
— И все пак ела! Ще ми направиш услуга. Не бих искал днес да съм сам.
Той ме погледна със съмнение.
— Добре, от мен да мине — отвърна той малодушно. — В края на краищата е все едно.
— Ето, виждаш ли? — казах аз. — Като начало това е много хубав принцип.
В седем часа поръчах разговор с Пат. От този час нататък таксата за разговорите се намаляваше наполовина и можех да удвоя времето на беседата ни по телефона. Седнах до масата в преддверието и зачаках. В кухнята не исках да отида. Там миришеше на зелен фасул, не можех да поставям Пат в допир с тази миризма дори и чрез телефона.
След петнадесет минути ми дадоха връзка. Пат се обади веднага. Когато чух толкова близо до себе си нейния топъл, плътен, малко колеблив глас, толкова се развълнувах, че едва можех да говоря. Това беше някакво треперене, особено тръпнене на кръвта, срещу което и с цялата си воля не можеш да направиш нищо.
— Боже мой, Пат — казах аз, — наистина ли си ти?
Тя се засмя.
— Къде си, Роби? На работа ли?
— Не, седя у госпожа Залевски на масата. Как си?
— Добре, мили.
— Станала ли си?
— Да. Седя на рамката на прозореца в моята стая и съм в белия си халат. Навън вали сняг.