Изведнъж си я представих съвсем ясно. Виждах как снежинките кръжат, виждах очертанията на тъмната глава, правите, леко приведени напред рамене, кожата с бронзов цвят…
— Боже мой, Пат — казах аз, — проклетите пари! Ако не бяха те, веднага бих седнал в някой самолет и бих долетял тази вечер при тебе.
— Ах, мили…
Тя замълча. Вслушах се в слабото дращене и бръмчене на линията.
— Връзката не е прекъсната, нали Пат?
— Да, Роби. Но не бива да говориш така. На мен просто ми се зави свят.
— И аз съм в някакъв сатанински шемет. Разкажи ми какво правиш там горе, всичко.
Тя отново заговори, но скоро аз вече не чувах това, което казваше. Слушах само нейния глас, бях се сгушил в тъмното преддверие между глиганската глава и кухнята със зеления фасул, струваше ми се, че вратата се отваря и нахлува вълна от топлина и блясък, галеща и пъстра, пълна с блянове, копнеж и младост. Опрях крака си о масата, оброних глава на ръката, гледах муцуната на глигана и открехнатата врата на кухнята, но не можех да се съвзема — неочаквано бе настанало лято, долавях вятър, свечеряване над изкласили нивя и зелена светлина по горски пътеки.
Гласът бе секнал. Въздъхнах дълбоко.
— Хубаво е да говори човек с тебе, Пат, А какво ще правиш тази вечер?
— Ще имаме малко тържество. Започва в осем. Тъкмо се обличам.
— Какво обличаш? Сребристата рокля?
— Да, Роби. Сребристата рокля, с която ме пренесе през коридора.
— А с кого ще идеш?
— С никого. То е тук, в санаториума. Долу в хола.
— Ще ти е трудно да не ми изневериш — казах аз. — В сребристата рокля.
Тя се засмя.
— В нея изобщо не мога да ти изневеря. Имам спомени.
— Аз също. Но видях какво е въздействието й. Пък и съвсем не искам да зная. Можеш и да ми изневериш, само не искам да го узная. После, когато се върнеш, за тебе то ще бъде само като сън, забравен и отминал.
— Ах, Роби — произнесе Пат бавно, гласът й звучеше по-дълбоко, отколкото преди, — не мога да ти изневеря. Твърде много мисля за теб. Ти не знаеш какво е тук, горе. Лъчезарен, красив затвор. Човек се отвлича от мислите си, доколкото е възможно, това е всичко. Когато си спомня за твоята стая, понякога не зная какво да правя; тогава отивам на гарата и гледам влаковете, които пристигат отдолу, и мисля, че съм по-близо до теб, ако се кача в някое купе или се държа така, като че ли съм дошла да посрещна някого.
Прехапах устни. Никога досега не бях я чувал да говори така. Тя винаги бе плаха и нейните чувства се изразяваха много повече с жест, с поглед, отколкото с думи.
— Ще гледам да те посетя някога, Пат — казах аз.
— Наистина ли, Роби?
— Да, може би в края на януари.
Знаех, че едва ли би било осъществимо, защото трябваше да намерим пари, за да плащаме за престоя й в санаториума от февруари нататък. Но й го казах, за да има нещо, за което да мисли. А по-сетне нямаше да бъде особено трудно да отлагам посещението си за все по-късно, докато дойдеше денят, в който тя би могла отново да се върне тук.
— Сбогом, Пат — казах аз. — Желая ти всичко хубаво. Бъди весела, тогава и аз ще бъда весел. Бъди весела тази вечер!
— Да, Роби, днес съм щастлива.
Взех Джорджи и отидох с него в кафене „Интернационал“. Старото опушено помещение беше неузнаваемо. Свещите по коледното дърво горяха и тяхната топла светлина се оглеждаше във всички бутилки и чаши, в никела и медта на бара. Във вечерни тоалети, накичени с фалшиви скъпоценности, проститутките, изпълнени с очакване, седяха около една маса.
Точно в осем часа влезе хорът на сдружените търговци на едър добитък. Те се подредиха по гласове още от вратата, вдясно първият тенор, съвсем вляво вторият бас. Щефан Григолайт, вдовец и търговец на свини, извади камертон, даде тон и тогава хорът поде на четири гласа:
— Трогателно! — каза Роза и си избърса очите.
Втората строфа отзвуча. Разнесоха се гръмки ръкопляскания. Хористите се поклониха с благодарност. Щефан Григолайт избърса потта от челото си.
— Бетховен си остава Бетховен — заяви той. Никой не му възрази. Щефан пъхна кърпата в джоба си. А сега, всички на оръжие!
Трапезата бе сложена в голямата зала, където обикновено се събираха дружествата. В средата, върху сребърни блюда над малки спиртници, блестяха кафяви и хрускави двете прасенца. Те имаха лимони в муцунките си, малки, горящи елхички на гърбовете и вече не се чудеха на нищо.
Алоис се яви в пребоядисан фрак, подарък от съдържателя. Той донесе половин дузина глинени шишета с хвойнова ракия и наля. С него дойде и Потер от дружеството за погребения чрез кремиране. Днес той беше ръководил една кремация.