— Изненада? — извика Роза.
— Пълна!
Стоях засрамен пред тях и — дявол да го вземе! — трогнат до мозъка на костите.
— Деца — казах, — знаете ли кога за последен път съм получил коледен подарък? Аз сам не зная вече. Трябва да е било преди войната. Но сега нямам нищо за вас.
Огромна радост се отприщи, защото бях тъй блестящо изненадан.
— Та нали всякога си ни свирил — каза Лина и се изчерви.
— Да, ще ни посвириш и сега, това ще е твоят подарък — обяви Роза.
— Каквото искате — казах, — всичко, каквото искате.
— „От годините на младостта“ — извика Марион.
— Не, нещо весело — възрази Кики.
Мнозинството отхвърли предложението му. Като „хомо“ и без друго не го смятаха за особено умен. Седнах на пианото и почнах. Всички пригласяха.
Съдържателката изгаси всички електрически лампи. Остана само меката светлина на свещите. Биреният кран тихо шумеше, сякаш бе далечен горски извор, а Алоис с плоските стъпала витаеше ту тук, ту там в дъното на залата като някакъв черен Пан. Подхванах втората строфа. Момичетата стояха около пианото; но виж ти, кой подсмърчаше и проливаше сълзи? Кики, соленото геврече, Кики от Лукенвалде.
Вратата на голямата зала тихо се отвори. Тананикайки мелодично, хористите влизаха един след друг и се нареждаха зад момичетата. Водеше ги Григолайт с черна бразилска пура в ръка.
Леко отглъхна смесеният хор.
— Хубаво беше — каза Лина.
Роза запали бенгалски огън. Той съскаше и пръскаше искри.
— Така, а сега нещо весело! — извика тя. — Кики трябва да бъде развеселен.
— Аз също — каза Щефан Григолайт.
Към единадесет часа дойдоха Кьостер и Ленц. Седнахме с бледия Джорджи на една маса до бара. Дадоха на Джорджи няколко филийки препечен хляб, за да може да издържи. Наскоро след това Ленц изчезна в тълпата на комисионерите в търговията с добитък. Четвърт час по-късно го видяхме, че се появи до бара с Григолайт. Двамата преплетоха ръце и пиха брудершафт.
— Щефан! — каза Григолайт.
— Готфрид! — отвърна Ленц и двамата изляха в гърлата си коняка.
— Утре ще ти пратя пакет с кървавица и лебервурст, Готфрид. Приемаш ли?
— На драго сърце! — Ленц го потупа по рамото. — Стари ми, добри Щефан!
Щефан сияеше.
— Ти можеш така хубаво да се смееш! — каза той въодушевено. — Много ми е приятно, когато някой умее да се смее хубаво. Много лесно се натъжавам, това ми е грешката.
— И моята — отвърна Ленц. — Затова и се смея! Ела, Роби, изпий с нас една чаша за безкрайния световен смях!
Отидох при тях.
— Какво му е на малкия там? — попита Щефан и посочи към Джорджи. — Изглежда ужасно тъжен.
— Той може да бъде много лесно ощастливен — казах аз. — Потребна му, е само работа.
— Сложна задача — отговори Щефан. — В наши дни…
— Той работи всичко.
— Сега всички работят всичко. — Щефан стана по-трезвен.
— Момчето има нужда от седемдесет и пет марки на месец.
— Глупости! С толкова няма да преживее.
— Ще преживява — казах аз.
— Готфрид — отвърна Григолайт. — Аз съм стар пияч. Добре. Ала работата е нещо сериозно. Човек не може да я даде някому днес, а утре да му я отнеме. Това е по-лошо, отколкото да позволиш някому да се ожени, а утре да му отнемеш жената. Но ако момъкът е честен и може да изкарва със седемдесет и пет марки, тогава има щастие. Нека във вторник в осем часа се яви при мене. Имам нужда от помощник, които да тича по моите ангажименти в сдружението и други такива. От време на време ще получава безплатно и един пакет месо. Изглежда, че има нужда малко да се поохрани.
— Даваш ли дума? — попита Ленц.
— Това е думата на Щефан Григолайт.
— Джорджи — извиках аз, — ела насам!
Той се разтрепера, като чу за какво го викаме.
Върнах се при Кьостер.
— Слушай, Ото — подхванах аз, — ако би могъл да започнеш живота си отново, би ли го повторил?
— Точно такъв, какъвто е бил?
— Да.
— Не — каза Кьостер.
— И аз — заключих сам.
XXIV
Три седмици по-късно, студена януарска вечер. Седях в „Интернационал“ и играех със съдържателя на „Седемнадесет и четири“. Заведението беше празно, дори проститутките не се бяха появили. Градът бе неспокоен. Навън непрекъснато минаваха човешки колони; едни — с гръмки военни маршове, други — с Интернационала, а после отново мълчаливи, дълги шествия, пред които носеха плакати с искания за работа и хляб. Човек възприемаше тропота на многото стъпки по паважа като чукане на огромен, неумолим часовник. Подир обяд се бе стигнало до сблъсквания между стачкуващите и полицията; дванадесет души бяха ранени и от няколко часа цялата полиция беше вдигната на крак. Свирките на полицейските щурмови коли пищяха пронизително по улиците.