— Няма спокойствие — каза съдържателят и ми показа шестнадесет. — След войната се свърши със спокойствието. А тогава всички ние не искахме нищо друго, освен спокойствие. Побъркан свят!
Показах седемнадесет и прибрах мизата.
— Светът не е побъркан — казах аз. — Само хората.
Алоис, който стоеше зад стола на стопанина като кибик, възрази:
— Не са побъркани те. Просто са алчни. Всекиму се зловиди, което има другият. А тъй като от всичко се е натрупало премного, повечето хора си нямат нищичко. Работата е само в разпределението.
— Ясно — казах и пасувах при две карти. — Работата е все в това вече няколко хилядолетия.
Съдържателят откри картите си. Имаше петнадесет и колебливо ме погледна. После купи, получи ас и изгоря. Показах моите карти. Имах само дванадесет бройки, а с петнадесет той щеше да спечели.
— По дяволите! Вече преставам — изруга той. Ама че подъл блъф! Мислех, че имате най-малко осемнадесет.
Алоис се изсмя глупаво.
Прибрах парите. Съдържателят се прозя и погледна часовника.
— Наближава единадесет. Мисля да затворим. Никой вече няма да дойде.
— Иде някой — каза Алоис.
Вратата се отвори: Беше Кьостер.
— Има ли нещо ново вън, Ото?
Той кимна.
— Същинска битка в залите на „Борусиа“. Двама тежко ранени, няколко десетки леко ранени и приблизително сто арестувани. Две престрелки в северната частна града. Един полицай убит. Не зная колко са ранени. Но едва сега ще се развихри сражение, когато свършат големите събрания. Приключи ли тук?
— Да — казах аз. — Тъкмо щяхме да затваряме.
— Тогава ела с мене.
Погледнах съдържателя. Той кимна.
— В такъв случай довиждане.
— Довиждане — отвърна той вяло. — Пазете се!
Излязохме. Вън миришеше на сняг. На уличната настилка лежаха позиви като големи бели, мъртви пеперуди. — Готфрид го няма — каза Кьостер. — Той е на някое от тия събрания. Чух, че щели да бъдат разтурени и съм убеден, че ще се случат много неща. Ще е най-добре, ако го намерим, преди да е завършило събранието. Той не е от най-кротките.
— А знаеш ли къде е?
— Не точно. Но почти сигурно е на едно от трите главни събрания. Трябва да ги обиколим. Готфрид с неговия светъл перчем се познава отдалеч.
— Добре.
Качихме се и поехме с Карл към първия локал, където имаше събрание.
На улицата бе спрял камион с полицаи. Подбрадниците на каските им бяха спуснати. Цевите на карабините бляскаха матово в светлината на уличните лампи. От прозорците на сградата висяха пъстри знамена. Пред входа се тълпяха хора в униформа. Почти всички бяха млади.
Купихме си два билета, отказахме всичко: брошури, касички за събиране на помощи и декларации за членство и влязохме в залата. Беше препълнена и добре осветена, за да могат веднага да се откриват нарушителите на реда. Останахме до входа и Кьостер, който имаше много остро зрение, взе да оглежда редиците.
На подиума бе застанал здрав, набит мъж и говореше. Имаше плътен гръден глас, който без усилие, напълно разбираем, стигаше и до най-отдалечените кътчета. Беше глас, който убеждава, без да се обръща особено внимание на всичко, което изрича. А това, което казваше, беше лесно разбираемо. Мъжът се разхождаше по сцената, непринудено, с леки движения на ръцете си, от време на време отпиваше по глътка вода и пущаше по някоя шега. След това обаче той изведнъж спря и обърнат към публиката, неподвижен, с променен остър глас почна да сипе изречение след изречение, сякаш камшични удари, истини, които всеки знаеше — за бедността, за глада, за безработицата, като повишаваше глас, увличаше слушателите, докато накрая проеча във фуриозо:
— Това не може да продължава така! Трябва да се промени!
Публиката изрази бурно одобрение, ръкопляскаше и викаше, като че ли с тези думи всичко вече се бе променило. Мъжът на сцената изчака. Лицето му сияеше. И тогава подхвана обстойно, убедително, неотразимо, обещание след обещание, просто заваляха толкова обещания, че над главите на това множество се издигна вълшебен пъстър рай, беше като лотария, в която всички билети са печеливши и получават най-големите печалби и в която всеки намира своето лично щастие, своята лична правота и своето лично отмъщение.
Разглеждах слушателите. Бяха хора от най-различни професии, книговодители, дребни занаятчии, чиновници, известно число работници и много жени. Те седяха тук в горещата зала, облегнати назад или приведени напред, редица до редица, лице до лице, потокът от думи ги обливаше и бе странно — колкото и различни да бяха, всички лица имаха един и същ израз на унес, еднакъв сънновстрастен поглед към далечината на една мъглива фата моргана, в него имаше празнота и същевременно преголямо очакване, което угасяше всичко: критика, съмнение, възражения и въпроси, всекидневие, настояще, действителност. Човекът на подиума знаеше всичко, за всеки въпрос имаше отговор, за всяка болка — лек. Хубаво беше да му се довериш. Хубаво беше да имаш някого, който мисли за тебе. Хубаво беше да вярваш…